Читать «Ао куку» онлайн - страница 2

Жената направи още няколко крачки, дойде досами него и надигна глас:

— Тебе думам, ща радиш овде?

Милко наведе глава:

— Лепа госпогьо, я сам дошо…

— Видим, видим… Али защо?

— Гладни смо… леба нема…

Жената се развика — за леб бил дошъл. Що хора загинали, що сираци останали. Не леб — камък у главата заслужавал. През това време надойдоха още жени и го награчиха. Сума люти приказки издумаха, а някои се наведоха за камъни.

Като видехме накъде отиват работите, ние се развикахме:

— Бегай, човече, че те утепат! Бегай!

Не мръдна. Само още по наведе глава да им е по-сгодно на сръбкините, като го целят с камъните. Тепайте ме, демек, така барем да си умрем из един път. От това нещо жените поомекнаха, а някои пуснаха камъните на земята. Пленникът повдигна глава, огледа ги и току издума:

— И код вас… и код нас — църни кърпи… Война! Пуста да остане!

Сръбкините се умълчаха. По бойните полета загиваха и техни, и наши. Милко усети — камъните му се разминаха, та се дигна, направи поклон доземи и рече отдън душа:

— Милости просим, госпогьи!

По-милозливите пребърсаха очи, други отрязаха по коматче и го пуснаха на платнището. Женска душа, сине, майчина душа — на повечето от тях син можеше да им бъде.

Ама една от жените не се предаваше. Наведе се над платнището, събра коматчетата в престилката и посочи някакъв гроб. Там била погребана сестрата на двамина братя. И двамината загинали. Кръгло сираче била, нямала си други близки да я оплачат. А била убавица за чудо и приказ. По цялото краище я знаели. Да отишъл Милко да разчисти гроба й, да „кукля“ над него, а хляб после.

Разбра пленникът — чужд гроб требеше да оплаква. Обърка се и умолително погледна към сръбкините. Но те като да бяха съгласни с „куклянето“ — гледаха не него, а буренясалия гроб. Немаше що да чини — повлече пети към посоченото място. Жените тръгнаха подире му.

Никой от нас не беше попадал на такова нещо. И пленници, и охрана се приближихме до зида на гробището. Милко застана до гроба и заскуба бурените. Често вадеше тръни от ръцете си — имаше и бодливи. Неколко от жените го съжалиха и притичаха да му помагат. Почистиха гроба и дойде ред на оплакването. Нямаше накъде, приклекна до кръста, както приклякат оплаквачките, и се заклати напред-назад. Клати се и трае. Това продължи доста време. Една от жените меко го подкани:

— Кукляй! Кукляй!

Милко се извърна към нея.

— Па я не знам, госпогьо, како се по сръбски кукля.

Напъти го още по-меко:

— Окай, ао куку!

Пленникът пак се заклати и занарежда: „Ао куку, ао куку“… Добре, ама из един път се сети — само с „ао куку“ доникъде. Попита:

— Како й име на момата?

— Стана ю име, Стана — обадиха се няколко гласа.

Милко позатрая, па проточи:

— Ао куку, Стане, ао куку, Стане… Не е жало мене за тебе, али жени леба не давая, требе да се кукля…

Призна си — не му беше жал за Стана. Сръбкините не се ядосаха. Някои даже се засмяха. Милко погледна към кръста. А там снимка на Стана. Доста време гледа снимката. После жално занарежда: