Читать «Анормалните (Цикъл от лекции в Колеж дьо Франс. 1974-1975)» онлайн - страница 22

Можем да кажем в общи линии следното: съвременната експертиза замени взаимното изключване между медицинския дискурс и съдебния дискурс с едно действие, което бихме могли да наречем действие на двойната медицинска и съдебна квалификация. Тази практика, този технически метод на двойната квалификация организира всичко онова, което бихме могли да наречем сфера на „перверзност“, твърде странното понятие, което започва да се появява през втората половина на XIX в. и което ще завладее цялата тази област на двойното решение и ще даде възможност в дискурса на учените експерти да се появи цяла серия от понятия или елементи, които очевидно са остарели, смешни или детински. Когато преглеждате тези съдебномедицински експертизи, подобни на онези, които ви прочетох миналия път, веднага ви правят впечатление думи като „мързел“, „високомерие“, „твърдоглавие“, „лошота“; това са биографични елементи, които са ви разказвани и които в никаква степен не са принципи за обяснение на деянието, а вид предизвестяващи редукции, малки детски сценки, пакостни сценки, които вече са аналог на престъплението. Вид детска редукция на престъпността, квалифицирана с думите на самите родители или на моралността от детските книжки. Всъщност самата пакостливост на тези термини, на понятията и на анализа, която е в центъра на съдебномедицинската експертиза, има съвсем определена функция: тя служи като посредник между юридическите категории, които са определени от самия кодекс и според които може да има наказание само ако действително съществува намерение за нанасяне на вреда или измама, и медицинските понятия, подобно на „незрялост“, „слабост на Аз-а“, „изостанало развитие на Свръх-Аз-а“, „характерова структура“ и т.н. Виждате, че тези понятия, както и, общо взето, всички понятия за перверзността, дават възможност да се обвържат серията от юридически категории, дефиниращи измамата, намерението за нанасяне на вреда, с категориите, конституирани, в една или друга степен, вътре в медицинския или, във всеки случай, в психиатричния, психопатологичния, психологичния дискурс. Всички тези понятия за перверзията, изразени чрез детинския език, дават възможност да функционират медицинските понятия в областта на юридическата власт, и обратното, на юридическите понятия в сферата на медицината. Тъй че неговата сила е в ролята му на посредник и той функционира толкова по-добре, колкото по-слаб е от епистемологична гледна точка.

Една друга операция се осигурява от експертизата: замяна на институционалната алтернатива „или затвор, или болница“, „или излежаване на присъдата, или излекуване“, с принципа за хомогенността на социалната реакция. Тя дава възможност да се създаде или, във всеки случай, да бъде оправдано съществуването на своего рода защитен континуум, преминаващ през цялото социално тяло, който от оздравителната медицинска инстанция ще достига до наказателната институция в точния смисъл на думата, тоест до затвора, в крайния случай, до гилотината. При все това, добре ви е известно, че в основата на всички тези дискурси на модерната наказателна система, следователно на системата, която започва да се създава още през XIX в., преминава безкраен брой пъти повтаряната фраза: „Ще свършиш на гилотината.“ Но ако фразата „ще свършиш на гилотината“ е възможна (дотолкова, че всички ние, повече или по-малко, сме я чували още когато за пръв път сме получили слаба оценка в училище), тази фраза е действително възможна, тя има своята историческа основа, доколкото континуумът, който започва от първата наказателна оценка за индивида и стига до последната голяма юридическа санкция, каквато е смъртта, реално е бил образуван от огромна практика, от безкрайно институционализиране на репресивното и на наказателното, подхранвана дискурсивно от наказателната психиатрия и по-специално от преобладаващото използване на експертизата. С една дума, обществото ще отговори по два начина на патологичната престъпност или по-скоро ще предложи хомогенен отговор с два полюса: единият наказателен, другият терапевтичен. Но каква е функцията на тези два полюса, двата полюса на една непрекъсната мрежа от институции, всъщност, на какво трябва да съответстват те? Разбира се, съвсем не на болестта, защото ако беше само болестта, щяхме да имаме чисто терапевтични институции; но не и точно на престъплението, тъй като в такъв случай щяха да бъдат достатъчни наказателните институции. На какво съответства, всъщност, този континуум, който има своя терапевтичен полюс и своя съдебен полюс, цялата тази институционална комбинация? На опасността.