Читать «Анормалните (Цикъл от лекции в Колеж дьо Франс. 1974-1975)» онлайн - страница 21

Миналата седмица към края на лекцията някой ме попита дали не съм сбъркал и всъщност курсът ми да е върху съдебномедицинските експертизи, а не обещания курс за анормалните. Това съвсем не е едно и също нещо, но вие самите ще видите, че от проблема за съдебномедицинската експертиза ще стигна и до проблема за анормалните.

Всъщност се опитах да ви покажа, че в рамките на Наказателния кодекс от 1810 г., дори в прочутия член 64, според който няма нито престъпление, нито нарушение, ако индивидът е в състояние на умопомрачение в момента на престъплението, експертизата трябва да дава възможност, във всеки случай би трябвало да дава възможност, да се направи разграничение: дихотомно разделение между болест и отговорност, между патологична причинност и свобода на юридическия субект, между терапевтика и наказание, между медицина и наказуемост, между болница и затвор. Трябва да се избира, защото лудостта заличава престъплението, лудостта не може да заеме мястото на престъплението и обратното, само по себе си престъплението не може да бъде деяние, коренящо се в лудостта. Това е принципът на въртящите се врати: когато патологията излиза на сцената, престъпността според закона би трябвало да изчезне. В случай на лудост медицинската институция трябва да заеме мястото на съдебната институция. Правосъдието не може да залавя лудия, или по-скоро лудостта (поправка: правосъдието) трябва да се откаже от лудия веднага след като го е признало за луд: такъв е принципът на освобождаване на задържания, в юридическия смисъл на думата.

Но всъщност съвременната експертиза замени това разделение и този принцип на разделението, ясно формулирани в текстовете, с други механизми, изградили се постепенно в продължение на целия XIX в.; които очевидно се очертават относително рано — посредством нещо като всеобщо съучастие: когато, например, още през 1815–1820 съдебните заседатели започват да заявяват, че някой е виновен, а едновременно с това да изискват, въпреки вината, утвърдена от присъдата, той да бъде затворен в психиатрична клиника, защото е болен. Съдебните заседатели започват да свързват родството, принадлежността, сходството между лудостта и престъплението; но и самите съдии, магистратите, приемат до известна степен такова подобие на двуделно разделение, след като понякога твърдят, че даден индивид може да бъде поставен в психиатрична клиника въпреки престъплението, което е извършил, тъй като, в края на краищата, има и също толкова шансове да излезе от една психиатрична клиника, колкото и от затвора. Когато през 1832 г. се взема решение за въвеждане на смекчаващи вината обстоятелства, тъкмо това дава възможност да се стига до присъди, съобразени не със самите обстоятелства на престъплението, а с квалификацията, с оценката, с диагнозата на самия престъпник. Така лека-полека се заплита съдебномедицинският континуум, чиито резултати и решително институционализиране виждаме в съдебномедицинската експертиза.