Читать «Анормалните (Цикъл от лекции в Колеж дьо Франс. 1974-1975)» онлайн - страница 19

Макар че в този смисъл е имало еволюция, несъмнено не би било достатъчно да се каже, че психиатрите или експертите просто са отговорни за това. Всъщност самият закон или постановленията за прилагане на закона показват в каква посока се движим и по какви пътища сме минали, за да стигнем дотук; понеже, в общи линии, съдебномедицинските експертизи се ръководят на първо място от старата формулировка на Наказателния кодекс, член 64: Няма нито престъпление, нито нарушение, ако индивидът е бил в невменяемо състояние в момента на своето деяние. Това правило практически ръководи и осведомява съдебната експертиза през целия XIX в. В началото на XX в. се появява едно окръжно, окръжното Шоми, датиращо от 1903 (поправка: 1905), в което вече значително е изопачена, отклонена ролята, отредена на психиатъра; понеже в това окръжно се казва, че ролята на психиатъра очевидно не е — това е прекалено трудно, тъй като не може да се прави — да дефинира юридическата отговорност на даден криминален субект, а да констатира дали у него съществуват ментални аномалии, които биха могли да бъдат поставени във връзка с въпросното нарушение. Виждате, че вече навлизаме в една съвършено различна област, която не е областта на юридическия субект, отговорен за своето действие и квалифициран като такъв от медицинска гледна точка. Навлизаме в една област, която е областта на менталната аномалия, намираща се в неопределена връзка с нарушението. И най-накрая, още едно окръжно, което датира от следвоенния период, от петдесетте години (не си спомням вече точната дата; през 1958 г., но не смея да го твърдя със сигурност, извинете ме), чрез което се изисква от психиатрите да отговарят пак на този прочут въпрос от член 64, ако могат, разбира се: бил ли е той в невменяемо състояние? Но от тях се иска преди всичко да отговарят на въпроса — първи въпрос — дали индивидът е опасен. Втори въпрос: дали е достъпен за наказателна санкция. Трети въпрос: дали се поддава на лечение и на реадаптация. Тъй че виждате, че и на законово равнище, а не просто на ментално равнище на знание на психиатрите, на самото законово равнище улавяме съвсем ясна еволюция. Преминали сме от юридическия проблем за определянето на отговорността към един съвсем друг проблем. Опасен ли е индивидът? Достъпен ли е за наказателната санкция? Поддава ли се на лечение и на реадаптация? Тоест онова, за което ще се отнася наказателната санкция, вече не е правен субект, признат за отговорен за своите действия, а корелативен елемент от един механизъм, състоящ се в отстраняване на опасните индивиди, лекуване или реадаптация. С други думи, грижата за престъпния индивид вече ще трябва да се поема от метод за нормализиране. Психиатричната експертиза успява да конституира, сред доста други методи, тъкмо това заменяне на юридически отговорния индивид с корелативния елемент от един метод за нормализиране.