Читать «Ангелският дял» онлайн - страница 62

Той пое по шосе 42 към предградията. Не беше чак толкова трудно да натиска съединителя, но глезенът и коляното го боляха въпреки това и през повечето време караше на трета. Общо взето, бе вцепенен. Е, поне емоционално.

След много мили къщите започнаха да стават по-големи, а земята бе поддържана професионално, това важеше в еднаква степен за интериора и за екстериора. Имаше великолепни порти, каменни стени и статуи върху идеални морави. Дълги алеи за автомобили и редки дървета. Охранителни камери. Ролсройси и бентлита на шосето.

Имението на семейството на Сътън Смайт бе по-нагоре и вляво. Хълмът, на който беше изградено, не бе толкова висок, колкото този, на който се издигаше Ийстърли. То бе в джорджиански стил, тухлено и построено през този, а не през предишния век, но се простираше на две хиляди и осемстотин квадратни метра, което го правеше по-голямо от стария дом на Едуард.

Като стигна до портата, той свали прозореца ръчно, след това се протегна и набра кода на таблото. Големите железни решетки се разделиха в средата и той пое по виещата се алея, а имението се разкри пред очите му, като основата му се простираше по подрязаната трева. Магнолиите обграждаха къщата, точно както беше и с Ийстърли, имаше и други масивни дървета. Имаше и тенис корт, дискретно скрит зад жив плет, а гаражите изчезваха в далечината.

Алеята правеше кръг пред сградата, отпред имаше черен линкълн „Таун Кар“, мерцедес С6, скромна тойота „Камри“ и два джипа със затъмнени прозорци.

Той спря пикапа на Шелби, колкото можеше по-близо до главния вход, слезе и отиде до вратата. Почука с медното чукче и си спомни всички пъти, когато бе идвал тук в черен костюм с вратовръзка и просто бе влизал. Но двамата със Сътън вече не бяха в такива отношения.

Отвори икономът на семейство Смайт, мистър Греъм. Беше спокоен, но ококори широко очи, и то не само защото Едуард беше с дънки и работна риза вместо с костюм.

— Трябва да се видя със Сътън.

— Съжалявам, сър, но тя има гости…

— По работа е.

Мистър Греъм наклони глава.

— Разбира се. Заповядайте в дневната.

— Знам пътя.

Едуард мина през фоайето и покрай кабинета, като вървеше в обратна посока на главния салон, където очевидно имаше парти коктейл. Ако се съдеше по джиповете, вероятно тук беше губернаторът на Кентъки и Едуард можеше само да си представи какво обсъждат. Бизнеса с бърбън. Или пък набиране на средства за благотворителност. Училищата.

Сътън бе тясно свързана с почти всичко в щата.

Може би дори някога щеше да се кандидатира за губернатор.

Той със сигурност щеше да гласува за нея.

Влезе в огромната стая, огледа се и си спомни, че отдавна не е влизал в тази стая. Кога беше тук за последен път? Не можеше да си спомни… и докато оглеждаше жълтите копринени тапети, пролетно зелените завеси от дамаска, украсените с пискюли дивани и маслените платна на Сисле, Мане и Морисо, реши, че както и луксозните хотели, домовете на хората с благородно потекло притежават определена уникалност — никакво модерно изкуство, всичко е в изключителна хармония и много скъпо, никакви джунджурийки, само няколко семейни снимки в сребърни рамки.