Читать «Ангелският дял» онлайн - страница 61

— Едуард? Трябва да се видиш с нея.

По някаква причина Едуард огледа кухнята. Шелби бе до печката и бъркаше в тенджерата нещо, което ухаеше потресаващо добре.

— Едуард — Лейн изруга.  — Ало?

Кичур коса се бе изплъзнал от конската опашка на Шелби и тя го прибра зад ухото си, сякаш я дразнеше, докато гледаше втренчено супата. Яхнията. Соса. Каквото там беше.

Беше сменила дънките си, но не и ботушите, ризата си, но не и връхната дреха. Винаги се обличаше топло, сякаш постоянно й беше студено.

Кога започна да забелязва такива дребни неща у нея?

— Чудесно — каза рязко Лейн.  — Аз ще отида и ще се погрижа…

— Не — Едуард премести тежестта на тялото си върху другия крак и се обърна.  — Ще вечерям и после ще отида.

— Преводът трябва да бъде направен до утре. Монтеверди ми даде номера на сметката. Ще ти го изпратя на есемес.

— Нямам мобилен телефон. Ще ти кажа къде да изпратиш подробностите за сметката.

— Чудесно. Има обаче и нещо друго — настъпи пауза.  — Намериха нещо. От татко. Опитах се да ти се обадя.

— О? Останало е малко парченце от него? Има ли парична стойност? Трябва ни всяка помощ, която можем да получим.

— Защо говориш така?

— Току-що ми каза, че никъде не са останали пари, това бе основното. Показвам разумен оптимизъм, като се има предвид, че парите в брой са секнали.

Поредна пауза. После Лейн му каза какво бяха открили в лехата с бръшляна.

Едуард не каза нищо и брат му измърмори:

— Не ми се струваш изненадан. Като че ли нищо от това не те изненадва.

Погледът на Едуард се спря на дръпнатите завеси, които покриваха прозорците.

— Ало?  — каза Лейн.  — Знаел си, нали. Знаел си, че вече нямаме пари, нали?

— Имах известни подозрения.

— Кажи ми нещо. Колко беше застраховката живот на татко?

— Седемдесет и пет милиона — чу се Едуард да казва.  — Сключена от компанията за неин ключов служител. Поне така стояха нещата, когато бях там, където ще трябва да отида сега. Ще ти се обадя.

Едуард затвори и си пое дълбоко дъх. Къщата се завъртя за миг, но с усилие на волята той се овладя.

— Трябва да вървя — каза.

Шелби хвърли поглед през рамо.

— Къде отиваш?

— По работа.

— Новата кобила, за която разговаря с Моуи и сина му ли?

— Да. Ще ми оставиш ли от вечерята?  — тя повдигна вежди, а той усети болка в гърдите, сякаш бе прободен.  — Моля те.

— Много ли ще закъснееш?

— Не мисля.

Едуард бе преполовил разстоянието до вратата, когато се сети, че няма кола. Поршето му събираше прах в гаражите на Ийстърли.

— Може ли да взема пикапа ти назаем?  — попита.

— Няма ли да отидеш с Моуи или Джоуи?  — той само сви рамене и Шелби поклати глава.  — Той е развалина.

— Ще се справя. Глезенът ми вече е по-добре.

— Ключовете са на таблото, но не мисля…

— Благодаря ти.

Излезе с куцукане от къщата. Нямаше мобилен телефон, портмоне, шофьорска книжка, нямаше и нищо в стомаха, което да го подкрепи, но беше трезвен и знаеше съвсем точно къде отива.

Кормилото на стария пикап на Шелби бе гладко от дългогодишна употреба, таблото — избеляло, а всички тъкани бяха станали мъхести. Но гумите бяха нови, двигателят палеше веднага и всичко бе спретнато и подредено.