Читать «Ангелският дял» онлайн - страница 57

— От четири до седем в четвъртък вечер. Можем да направим погребението само за членовете на семейството в петък или събота. Искам обаче поклонението да ми се махне от главата.

Мис Аврора се наведе и постави чинията пред него.

— Яж.

Но не му се удаде възможност. Преди да е започнал да спори, мистър Харис, икономът, отвори вратата.

— Мистър Болдуин, имате гост в предния салон. Предполагам, че не е очакван, но отказва да си тръгне.

— Кой е?

— Мистър Монтеверди от „Проспект Тръст“.

Лейн се изправи и взе чинията със себе си.

— Идвам веднага.

Мис Аврора издърпа чинията от ръката му.

— Това ще те чака, когато свършиш. Не се яде в онази част от къщата.

— Да, мем.

Лейн целуна Лизи по устата и излезе, прекоси с широки крачки коридора, който минаваше покрай стаите на мистър Харис, покрай офиса на Розалинда Фрийланд — където се бе самоубила — и покрай едно от трите перални помещения на имението. Пресичаше официалните обществени помещения, когато получи съобщение.

Докато прекосяваше фоайето с черните и бели мраморни плочки по пода, той вкара паролата си и тъкмо влизаше в салона, когато на екрана излезе изпратената от Мич Рамзи снимка.

Лейн се закова намясто.

Не можеше да повярва на очите си.

Синът, който бе взел тялото на Розалинда… можеше да му бъде близнак.

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Компютърни разпечатки навсякъде. Множество лаптопи с Ексел файлове, подредени в полукръг. Жълти страници от бележници, покрити с черни разкривени драсканици.

За Джеф Стърн всичко това бе бизнес, както обикновено. Като инвестиционен банкер от „Уолстрийт“ той си изкарваше прехраната, като хрускаше цифри и откриваше повтарящи се модели и празноти в корпоративните финансови документи. Беше майстор — точно такъв, какъвто тази обсебваща, ориентирана към дребните подробности и смазваща ума работа изискваше, за да се види някакъв здрав смисъл в преднамерените трудности и творческите техники, използвани за източването на големи суми от мултинационални компании.

— Тук съм, за да освежа банята ви.

Това, с което не беше свикнал, докато работи, бе двайсет и няколко годишна руса красавица в униформа на камериерка да се появява на прага на огромната спалня, достойна за „Четирите сезона“, която бе превърнал в свой офис.

Е, не беше от типа жени, които някой женомразец би поръчал от агенция за компаньонки и още по-малко би платил за това.

А с ясно доловимия южняшки акцент думите бяха по-скоро: „Тууук съъъъм, за да ооосвежа бааанята ви.“

Купът бели хавлии в ръцете й беше като летен облак, спуснал се ниско над земята, ароматът й беше удивителен, някакъв женствен парфюм, който прекосяваше разстоянието и предлагаше ласка. Усещането бе, сякаш тя го галеше. Лицето й бе от онези, чиято младост е най-голямото им достойнство, но очите й бяха удивително сини, с цвят на метличина — а костюмът й придаваше вид на палавница, облякла костюм на камериерка за деня на Вси светии.

— Знаете къде е — измърмори той.

— Да.

Той я загледа отзад, докато вървеше така, сякаш беше гола, а тя остави вратата широко отворена, докато се бавеше край мивката… после се наведе ниско и затърси нещо в шкафчето. Полата й се вдигна толкова нагоре, че се видя горният дантелен кант на чорапите й.