Читать «Ангелският дял» онлайн - страница 5

Едуард бе оцелял, но сега не бе нещо повече от съсипано тяло и неравномерно сърцебиене, вече не бе очевидният наследник на бизнеса, на трона, на короната.

Уилям Болдуин бе причинил толкова много зло.

А Лейн знаеше само това. Какво ли още имаше?

Също толкова важно бе какво щеше да направи. Какво можеше да направи?

Чувстваше се така, сякаш се намираше на кормилото на огромен кораб, който е насочен към скалист бряг  — точно преди рулят да се счупи.

С внезапен приток на сила той преметна крака през тежките стоманени перила и стъпи на петнайсетсантиметровата издатина в далечния край. Сърцето му биеше тежко, ръцете и краката му бяха безчувствени, устата му пресъхна и не можеше да преглъща, ръцете му стискаха здраво перилата на височината на бедрата му и той надничаше в бездната.

Какво ли щеше да е усещането за падане?

Можеше да скочи или просто да направи крачка напред… и да пада, пада, пада, докато узнае със сигурност какво бе преживял баща му. Дали щеше да свърши на същото място, под навеса за лодки? Дали неговото тяло също щеше да бъде разрязано от витлото на баржата с въглища и щеше да се белее сред мръсните води на Охайо?

В ума си, ясно като бял ден, чу майка си да казва с дълбокия си глас и провлачения си южняшки говор: „Господ не ни дава повече изпитания, отколкото можем да понесем“.

Вярата на мис Аврора със сигурност й бе помогнала да премине през повече изпитания, отколкото повечето смъртни биха понесли. Като афроамериканка, израснала в Юга през петдесетте години на двайсети век, тя се бе срещала с дискриминация и несправедливост, каквито той дори не можеше да си представи, а тя бе издържала, бе завършила кулинарно училище и ръководеше гурме кухнята в Ийстърли не просто като главен готвач французин, а дори по-добре. В същото време играеше ролята на майка за него, братята и сестра му, както никой друг се беше превърнала в душата на Ийстърли, в опора за толкова много от тях.

Тя бе фарът, единствената светлина на хоризонта за него, докато не срещна Лизи.

Лейн много искаше да има вярата на майка си. И о, господи, мис Аврора вярваше дори в него, вярваше, че той ще направи бизнеса отново печеливш, ще спаси семейството, ще бъде мъжът, който можеше да бъде. Че ще бъде мъжът, който баща му не беше и никога нямаше да бъде, независимо от капаните на богатството и успеха. Уилям Болдуин така и не бе успял да ги избегне.

Можеше просто да скочи. И всичко щеше да свърши.

Дали и баща му бе мислил така? След като лъжите и липсата на пари бяха разкрити, а смъртта на Розалинда бе предвестник на разкритието, дали Уилям не бе дошъл тук, защото само той знаеше докъде бе стигнал и колко надълбоко щеше да се наложи да се разровят. Дали бе разбрал, че играта е свършила, че не разполага с повече време и че въпреки съобразителността си няма да успее да се справи с проблема, създаден от самия него? Или пък бе решил да разиграе собствената си смърт и не бе успял? Дали всички пари, които бяха източени, не бяха в някоя сметка в офшорна банка, или пък в такава в Швейцария на негово или нечие друго име?