Читать «Ангелският дял» онлайн - страница 34

На Брадфордови поне не им се налагаше да се тревожат за пари. Огромното им семейно имение имаше два входа. Един за персонала, който разделяше градините и лехите със зеленчуци и стигаше до гаражите в задната част на имението, и един официален, с огромна порта, за семейството и достойните гости. Той се отправи към втория, който семейство Лодж използваха от векове, и докато колата изкачваше хълма, се погледна в огледалото за обратно виждане.

Беше добре, че носеше слънчеви очила. Понякога не бе необходимо да виждат очите ти.

Джин сигурно закусваше, помисли си, като спря пред къщата. С новия си годеник.

Слезе и прокара длан през косата си, за да се увери, че е както трябва да бъде, и взе куфарчето на чичо си. Костюмът на сини и бели райета му стоеше отлично и нямаше причина да се тревожи за папийонката си. Тя беше безупречна, още преди да излезе от спалнята си.

— Добро утро!

Той се завъртя на ръчно изработените си меки обувки и вдигна ръка, за да поздрави русата жена, която се бе появила иззад ъгъла на къщата. Лизи Кинг буташе ръчна количка, пълна с бръшлян и сияеше, тя бе най-доброто доказателство за здравословен живот, което някога беше виждал.

Нищо чудно, че Лейн бе влюбен в нея.

— Добро утро и на теб!  — отвърна Самюел Ти и леко се поклони.  — Дошъл съм, за да се видя с твоя човек.

— Трябва да бъде тук след малко.

— А… имаш ли нужда от помощ? Като джентълмен и фермер се чувствам длъжен да предложа помощта си.

Лизи му отказа със смях и хвана отново дръжките на количката.

— Това е мое и на Грета задължение. Благодаря.

— А твоят човек е мое задължение — отговори Самюел и вдигна куфарчето.

— Благодаря ти — каза тя тихо.

— Не се тревожи. Ще направя така, че Шантал да си отиде и това дори ще ми достави радост.

Той махна повторно с ръка и отиде с широки крачки до входа на имението. Стъпалата на Ийстърли от светъл камък бяха ниски и широки и го изведоха до коринтските колони от двете страни на лъскавата черна врата с чукче във формата на лъвска глава.

Самюел Ти не си направи труда да спази формалностите. Отвори вратата и влезе във фоайето, което бе толкова огромно, че в него спокойно биха могли да играят боулинг.

— Сър — до ушите му достигна британски акцент.  — Очакват ли ви?

Нюарк Харис бе последният от дълга върволица икономи и бе обучен в Бегшот Парк от другата страна на езерото или поне така бе чувал Самюел Ти. Англичанинът твърде много приличаше на Дейвид Сушей в ролята на Еркюл Поаро, беше досаден, облечен в безупречно изгладени панталони и демонстрираше лекото си неодобрение на американците, които обслужваше. В черния си костюм, бяла риза и черна вратовръзка изглеждаше така, сякаш е тук от самото построяване на къщата.

Уви, това бе само външен вид. Имаше още какво да учи.

— Винаги — усмихна се Самюел Ти.  — Тук винаги ме очакват. Така че, ако ме извините, това е всичко.

Тъмните вежди на англичанина се стрелнаха нагоре, но Самюел Ти вече се обръщаше. Трапезарията беше вдясно и от нея до него достигна познат парфюм.

Каза си, че трябва да стои далеч. Но както обикновено, не успя.