Читать «Ангелският дял» онлайн - страница 23

Старата врата изскърца, когато Шелби я разтвори широко, а в единствената стая бе така тъмно, сякаш бе нощ. Тежките вълнени завеси бяха спуснати и светлина идваше само от малката кухничка, лампата приличаше на взета от миньорски шлем и не успяваше да освети цялото помещение. Мебелите бяха оскъдни, евтини и стари, съвсем противоположни на прекрасните вещи, с които бе израснал в Ийстърли, макар спечелените на надбягванията трофеи от чисто сребро да имаха някакво сходство с тях.

Той се освободи от Шелби, която играеше ролята на патерица, и се дотътри до креслото си. Овехтялата дълбока седалка като на фотьойл на Арчи Банкър обгърна задника му така, както дланта на жената обгръща тестото, което меси. Главата му се отпусна назад и той задиша през устата си, като се опитваше да не напряга ребрата си повече от абсолютно необходимото.

Нещо подръпна десния му крачол и той сведе поглед.

— Какво правиш?

Русата глава на Шелби бе наведена под ъгъл към кубинката му, ръцете й на работничка развързваха връзките с бързина, каквато той никога не би могъл да постигне.

— Ще сваля обувката, за да видя колко зле е глезенът ти.

Едуард отвори уста, на върха на езика му бе заложена саркастична бомба.

Но Бог потуши грубостта му, когато кубинката бе свалена с вик.

— По дяволите!

— Мисля, че си го счупил.

Той се хвана здраво за дръжките на креслото, а сърцето му биеше тежко в гърдите. Когато всичко премина, той клюмна.

— Ще докарам пикапа си…

— Не!  — процеди през стиснати зъби.  — Няма да направиш нищо такова.

Шелби вдигна поглед към него, а някъде в подсъзнанието му мина мисълта за това колко рядко срещаше тя погледа му. Винаги с готовност парираше забележките му, но погледът й рядко се спираше на лицето му.

Очите й бяха… доста необикновени. Обрамчени с гъсти и тъмни естествени мигли, а синият им като небето цвят бе обсипан с точици с цвета на ранното утро.

— Щом не искаш да отидеш в болница, какво ще кажеш за личния си лекар? И не се преструвай, че нямаш такъв. Ти си Брадфорд.

— Вече не, скъпа.

Обръщението я накара да трепне, сякаш признаваше, че не е от онези жени, които биват наричани така, особено пък от човек с неговото родословно дърво. Той се срамуваше да го признае, но искаше да я нарани без никаква причина.

Не, всъщност това не бе вярно. Имаше причина.

Шелби имаше досадната способност да го улавя в моменти на уязвимост, а това дразнеше онази негова част, която искаше да се защити.

— Колко дълго се грижи за баща си?  — запита той.

— Цял живот.

Джеб Ландис бе закоравял пияница, комарджия, женкар… но разбираше от коне. И беше научил Едуард на всичко, което знаеше във време, когато Едуард въобще и не мислеше, че състезателните коне могат да са за него повече от хоби — и със сигурност не си представяше, че някога ще наеме дъщеря му. По дяволите, той дори не знаеше, че Джеб има дете.

По някаква причина той се питаше колко ли саркастични забележки бе поела Шелби през годините, баща й също не беше стока и вероятно я бе тренирал добре — думите му със сигурност бяха накарали егото й да се свие.