Читать «Ангелският дял» онлайн - страница 22

Обаче Шелби го улови, преди да си е разбил главата, силните й ръце го сграбчиха и тя го придърпа към себе си.

— Хайде.

Искаше да се бори с нея, защото мразеше и себе си, и състоянието, в което се намираше. Това не бе той — този недъгав пияница, този недоволен мерзавец. Някога, преди баща му да уреди да го отвлекат, а после да откаже да плати откупа, нищо подобно нямаше да се случи.

Е, освен че този отвратителен жребец пак щеше да е негов.

— Не знам дали трябва да ходиш.

Думите на Шелби го накараха да смръщи вежди, той изпъна „добрия“ си лош крак, защото коляното не искаше да се прегъне, а после се облегна на нея, за да носи тя теглото му, тъй като пострадалият глезен не искаше да поеме и грам от него.

— Разбира се, че не трябва. Ти ме видя гол. Знаеш колко зле изглеждам.

Все пак го беше хванала във ваната… след като се бе втурнала през затворената врата, очаквайки да го завари да плува мъртъв във водата.

— Тревожа се за глезена ти.

Той стисна зъби.

— Каква добра самарянка.

— Ще извикам лекаря.

— Не, няма.

Излязоха на слънчева светлина и той примигна, но не защото беше махмурлия. Затова човек трябва първо да изтрезнее. И наистина, сравнен с хладината на конюшнята, златистият сутрешен въздух беше като кашмир, който дразнеше настръхналата му кожа… а гледката… Навсякъде около тях се простираше хълмисто поле, покрито със синкавозелена трева, с високи огради и самотни кленови дървета  — балсам за душата, обещание за отглеждането на чистокръвни коне, които ще бродят и ще пасат в отделените една от друга ливади и ще дават живот на поколения бъдещи шампиони в дербито и другите надбягвания. И дори носители на Тройната корона.

„Може да се има доверие на земята и нейното изобилие“, помисли си Едуард. Можеше да се разчита на дърветата за сянка в лятната горещина, дъждовните месеци никога не разочароваха и винаги осигуряваха дъжд. Поточетата прииждаха напролет и пресъхваха през есента, но човек винаги можеше да предвиди сезоните. По дяволите, дори гневът на торнадото и снежните бури имаше свой ритъм, в който нямаше нищо лично и винаги следваше определен модел.

Какъвто и гняв да се стовареше от небето, той не бе насочен специално към някого. Макар и понякога някой да се чувстваше като жертва, всъщност случаят никога не бе такъв.

Същото бе вярно за конете и кучетата, за котките и енотите, дори за скромния и грозен опосум и за змиите, които ядат малките му. Жребецът му, Неб, със сигурност имаше отвратителен характер, но никога не се бе преструвал на нещо, което не е. Не се усмихваше в лицето ти, а после, като се обърнеш, да ти забие в нож в гърба.

Хората бяха много по-опасни от така наречените непредсказуеми животни и природните стихии.

И да, този факт извикваше у него горчивина.

Но пък, от друга страна, напоследък много неща извикваха горчивина у него.

Когато двамата с Шелби стигнаха до къщичката на управителя, мислите му бяха укротени от болката, която си бе пробила път дори през мъглата на алкохола, сякаш претоварването на нервната му система предизвикваше толкова електрически импулси в мозъка му, че синапсите нямаха друг избор, освен да потиснат песимизма му.