Читать «Ангелският дял» онлайн - страница 196

Това означаваше и че Едуард се наслаждава на работата, която върши в „Ред енд Блек“.

Тази път нямаше метла с дълга дръжка.

Когато дъждът отново започна да се излива от надвисналите виолетово-сиви облаци и светкавиците продължиха да показват силата си, той отпусна чука, който държеше, и избърса чело със свободната си ръка. Бяха минали… години… откакто бе поправял огради за последен път и вече разбираше от болката в раменете си, че ще плаща за това дни наред. Но като гледаше високата ограда, боядисана в кафяво, която разделяше пасището, и броеше гвоздеите, които бе добавил, както и разкованите греди, които отново бе прикрепил, той усещаше как през него преминава вълна на гордост.

Все пак бе правил това само час и вече бе готов да се откаже. Един истински мъж би продължил подобна работа осем или десет часа, без изобщо да спре.

Но беше начало.

Точно преди края.

Докато куцаше към пикапа на „Ред енд Блек“ с чантата инструменти, той мислеше за водката, която взе със себе си, но остави в кабината.

Щеше да му трябва питие, но не много. Съвсем малко.

Настани се зад волана, затвори вратата и извади плоската бутилка. Една глътка. Втора. После изпи няколко глътки енергийна напитка „Гаторейд“. Сякаш бе пил лекарство. Ако имаше още няколко дни и като се има предвид колко по-лесно преминаваха пристъпите на абстиненция, изобщо нямаше да има нужда от алкохол. Но не знаеше дали ще има толкова време.

Той включи двигателя и пое по черния път към къщичката. Пикапът се тресеше край окосената синкава трева на пасищата, привличайки вниманието на ястреб, който кацна на едно от големите дървета до коритото за поене на конете, като подплаши двойка лястовици, които излетяха от гнездото си на един нисък клон.

Едуард оглеждаше внимателно всичко, за да запомни ниските хълмове на равнината… как оградите разделят ароматните зелени простори с поставени от човешка ръка линии… и как величествено се издигат оборите със сиви и червени покриви, напомняйки му за дядо му… и как потта се стича по гърба между лопатките му.

Не включи климатика. Всеки, който се е занимавал с тежък физически труд, знае, че ако се изпотиш веднъж, трябва да си останеш така, а не да охлаждаш тялото си изведнъж. Краткотрайното облекчение от прохладата в кабината на автомобила само влошава нещата, когато отново излезеш да работиш в жегата.

Освен това се чувстваше добре, когато се поти.

Стигна до обор „Б“, паркира пикапа зад него и излезе с чантата. Проклетото нещо сякаш бе станало двайсет килограма по-тежко, откакто го остави в пикапа преди малко.

Влезе през задната врата, чу гласове — мъжки и женски — и спря.

Шелби и Джоуи стояха един до друг пред бокса на Неб. Шелби явно говореше за жребеца — вероятно за това как ще му се отрази лошото време. А Джоуи се съгласяваше с всичко, което казваше тя, кимаше с готовност и казваше нещо в отговор, сигурно колко добра идея е било да сложи качулката върху главата на Неб.

Планът му работеше. Точно както Едуард си представяше.