Читать «Ангелският дял» онлайн - страница 19

Тя изпъна пръстите на краката си и погали с тях ръката му.

— Недей да изпитваш угризения. Гневът е естествен.

— Мис Аврора щеше да ми каже, че трябва да се моля за него. Да се моля за душата му.

— Само защото твоята „майка“ е светица.

— Да, прекалено вярно.

Лизи се усмихна, като си представи афроамериканката, която бе повече майка на Лейн от онази, която го бе родила. Трябваше да благодари на Бога за присъствието на мис Аврора в живота си. Имаше толкова малко безопасни места, където да се скрие в историческата къща, в която бе израснал, но кухнята с цялата вкусна френска храна бе неговото убежище.

— Не мислех, че ще скочиш  — каза неочаквано тя.

Той я погледна директно в очите.

— Имам прекалено много, за което да живея. Има ни и нас.

— Обичам те  — прошепна тя.

Господи, той изглеждаше много по-стар отпреди седмица, когато пристигна с реактивен самолет от скривалището си в Манхатън. Върна се в Ийстърли, за да се увери, че мис Аврора е добре. Остана у дома заради всичко случило се за това кратко време. Траекторията, по която пое семейството му, завърши с удар в айсберг, скрит в потоците на съдбата и предопределеността. Привидно непробиваемият корпус на двестагодишната история на семейство Брадфорд, на необикновеното им финансово и социално положение, претърпя пробойни, ремонтът, на които изглеждаше… невъзможен.

— Можем да заминем  — Лизи отново изви стъпало.  — Можем да продадем мястото, да вземем парите и да изградим хубав живот далеч от всичко това.

— Не мисли, че не съм се замислял. А и мога да издържам и двама ни с игри на покер. Не е стилно, но съм се научил, че сметките не се интересуват откъде идват парите, които ги покриват  — засмя се, но някак пресилено.  — Кой съм аз, че да съдя, след като през всички тези години семейството ми е живяло от производството на алкохол?

За миг сърцето й запя, когато си ги представи двамата заедно в друга ферма, в друг щат, да се грижат за малко парче земя, да обработват земята, която ще им дава зърно, моркови, домати и зелен боб. Щеше да прекарва дните си в работа по обществените паркове на някой малък град. А той щеше да стане учител в местната гимназия или може би треньор по баскетбол или футбол, а може би и двете. И заедно щяха да гледат как лицето на другия се набръчква от смях и любов и да, разбира се, щяха да имат и деца. Деца с рошави коси, момчета, които щяха да носят у дома попови лъжички, и момичета, които щяха да се катерят по дърветата. Децата щяха да искат да вземат шофьорски книжки, щеше да дойде редът и на абитуриентските им балове, щеше да има и сълзи при заминаването им в колежа и радост на празниците, когато къщата щеше да се изпълва с хаос.

А по залез щяха да седят на люлеещите се столове на верандата един до друг. И когато единият умреше, другият щеше скоро да го последва. Точно като роман на Никълъс Спаркс.

Никакви реактивни самолети. Никакви бижута, картини с маслени бои, принадлежали на далечни прародители. И нямаше да го има Ийстърли със седемдесетте човека персонал, с акрите красиви градини и безмилостната тежка и еднообразна работа. Никакви партита и балове, ролсройси и поршета, елегантни бездушни хора, усмихващи се с празни очи.