Читать «Ангелският дял» онлайн - страница 18

Лизи си пое дълбоко дъх.

— Мога ли да помогна по някакъв начин?

— Ако имаше нещо, което можеш да сториш, ще ти кажа. Обещавам. Но сега всичко е на моите плещи. Трябва да открия липсващите пари, да платя на „Проспект Тръст“ и да се моля на Бога да успея да поддържам бизнеса. Бърбънът на семейство Брадфорд е на пазара повече от двеста години  — не може на това да бъде сложен край сега. Просто не може.

Лейн се обърна и погледна през големия прозорец, а тя изучаваше лицето му. Той беше, както би се изразила баба й, наистина красив. Класически красив, с очи сини като ясно небе, с черна коса, която бе гъста между пръстите й, и с тяло, което неминуемо привличаше погледите на всички в стаята.

Но за нея това не беше любов от пръв поглед. В началото за нея лошият най-малък син на семейство Брадфорд бе жигосан, макар че истината беше, че под пренебрежението й се криеше силно привличане. Бе готова да премести планини, за да го игнорира. А после бяха заедно… и тя се влюби в него по типичния за Сабрина начин.

Е, само че в нейния случай „персоналът“ бе градинарка с магистърска степен по ландшафтна архитектура от университета „Корнел“.

Но после, четири седмици по-късно, Шантал се обърна към пресата и заяви, че е сгодена за Лейн и че детето, което носи, е негово. Това сложи край на историята за Лизи и Лейн се ожени за Шантал.

Само за да изчезне на север малко след това.

Ужасно. Колко ужасно бе онова време. Лизи направи всичко възможно да продължи да работи в Ийстърли и да остане концентрирана в работата си. Но всички забелязаха, че някак си изведнъж Шантал вече не беше бременна.

По-късно разбраха, че не е „изгубила“ бебето. Беше се „погрижила за него“ в частна клиника в Синсинати. Не бе за вярване. И слава богу, Лейн се развеждаше с нея.

Слава богу и за това, че Лизи си позволи да прецени сама мъжа и не се подведе по репутацията му. Иначе всичко щеше да се развие по друг начин.

— Слънцето изгрява  — прошепна Лейн.  — Нов ден е.

Ръката му се плъзна нагоре по голото й стъпало, стигна до глезена и я погали  — тя не беше сигурна дали го направи съзнателно. Често правеше така, докосваше я разсеяно, сякаш когато умът му не е зает с нея, тялото му се чувства длъжно да замести духовния контакт с физически.

— Господи, харесва ми тук  — той се усмихна на златната светлина, която хвърляше дълги сенки по моравата й и по току-що засетите поля.  — Толкова е тихо!

Вярно беше. Къщата и земята бяха на цял свят разстояние от семейното му имение. Тук единственото, което нарушаваше тишината, бе шумът от далечните машини и понякога мученето на крави.

В Ийстърли никога не беше тихо, дори когато стаите му бяха смълчани. И особено сега.

Дългът. Смъртта. Безредието.

— Просто исках да знам какво е чувствал в мига на смъртта си  — каза Лейн тихо.  — Иска ми се да е изпитал болка. Искам да е… страдал.