Читать «Ангелският дял» онлайн - страница 186

— Разбира се, мистър Болдуин — тя започна да печата на клавиатурата си.  — Ще ми трябва личен документ и да ми кажете откъде ще постъпят фондовете?

От нищото. В главата му прозвуча гласът на Джеф: Инвестирам в малката ви компания за алкохол.

По дяволите, щом приятелят му можеше да напише чек, значи и той можеше. Имаше и други фондове, от които би могъл да тегли, но първо трябваше да направи някои продажби. Основното бе да запази покрива на Ийстърли над главата на майка си, да е сигурен, че малкото останали служители ще получават заплатите си редовно и да има пари за храна, електричество и течаща вода. О, и плащанията по ипотеката на Сътън Смайт да бъдат покрити. Какво друго? Всичко останало не бе съществено, докато това не се оправи.

Той подаде шофьорската си книжка и банковата си сметка в „Дж. П. Морган“, а управителката се усмихна.

— Много добре, мистър Болдуин. Ще се погрижа веднага.

Двайсет минути по-късно Лейн си тръгна от банката. Подписа всички необходими документи, направи прехвърлянето и се обади на Лизи да я осведоми. Автоматичното изплащане на заплатите от новата сметка щеше да стане след известно време и Лизи щеше да се обади на управителката на банката, за да й каже кои от хората остават и кои ще бъдат освободени…

Лейн спря насред паркинга. Точно до колата му с планинско колело до себе си и прекалено зрял за възрастта си израз на лицето… стоеше синът на Розалинда Фрийланд.

* * *

Лизи приключи разговора с Лейн и седна на първия стол, който се изпречи пред очите й. Чак когато сложи ръце върху тапицираните облегалки и се отпусна назад, осъзна, че това е креслото, в което Розалинда Фрийланд, счетоводителката на имението, бе намерена мъртва.

Тя веднага скочи на крака, изтупа панталоните си, макар че допълнителният подвижен калъф на креслото бе махнат и възглавниците бяха почистени.

— И така, какво мислиш?  — попита тя Грета.

Германката вдигна поглед от лаптопа върху старото бюро на Розалинда. Както и останалата част от кабинета, бюрото бе почти празно. Имаше само лампа, моливник, пълен с обикновени сини химикали, и поставка за входяща поща.

След смъртта й не намериха лични вещи, които да изнесат от кабинета. И не защото жената ги бе махнала оттам преди трагедията.

— Водила е много добре сметките, ja — бледосините очи зад яркорозовите, кръгли като балони, очила за четене бяха живи и съсредоточени.  — Ела, виж. Ето, всичко е тук.

Лизи заобиколи бюрото и надникна над рамото на колежката си. На екрана на лаптопа имаше таблица с имена, информация за договорите, почасово заплащане и допълнителни плащания. Придвижвайки се наляво в таблицата, Грета можеше да види всичко, платено на всеки един за пет години назад, месец по месец.

— Много добре. Това е много добре — Грета махна очилата си и се облегна назад.  — Аз казвам имена, ти казваш какво правим с тях.

— Колко души има?

Грета протегна ръка към мишката и слезе надолу по екрана. Още по-надолу. Още по-надолу.