Читать «Ангелите на гнева» онлайн - страница 4

Мъжът до нея бе два пъти по-възрастен, та и още няколко години отгоре. Беше облякъл за случая костюм от кафяв шевиот, съчетан с жълта риза и вратовръзка в жълто и кафяво; в началото вероятно е имал и кърпичка в горния джоб, но мъжът отдавна я бе захвърлил като твърде претенциозен аксесоар. Дядо ми наричаше този тип облекло „погребален костюм“, но с умело подбрана вратовръзка той ставаше еднакво подходящ и за кръщенета, и дори за сватби, стига, разбира се, да не лежеше на гърба на самия младоженец.

И макар да не бе облякъл костюма си по повод, свързан с пристигане или отпътуване от този свят, и да бе лъснал кафеникавите си обувки така, че блясъкът да прикрие очуканите бомбета, той бе нахлупил и старата си шапка, на която пишеше „Скъли — ориентиране и препариране“ с толкова засукан шрифт, че докато успееш да го разчетеш, собственикът на шапката вече е успял да ти тикне визитната си картичка и да узнае дали имаш някое животно за препариране, а ако не — дали не би желал да поправиш тази грешка с един излет в горите на Мейн. Имаше нещо трогателно във фигурата на този мъж, в ръцете му, които постоянно се събираха и разделяха, в плахите усмивки, които се появяваха и изчезваха като плисък от чувства върху огледалото на лицето му. За няма и час, откакто го наблюдавах, бях разбрал, че пред мен седи един твърде свестен човек. Характерът бе изписан на лицето му и бях сигурен, че когато напусне този свят, мъката по него ще е искрена, а липсата му ще се усеща дълго време сред познатите му.

Все пак си давах сметка, че симпатията ми към него се дължи донякъде и на настроението ми в този ден. Беше годишнина от смъртта на дядо ми и същата сутрин бях оставил цветя на гроба му, бях поседял там, загледан в потока от автомобили, пътуващи към и от Праутс Нек, Хигинт Бийч и Фери Бийч, все местни хора.

Странно, много пъти бях седял до гроба на баща ми, без да почувствам присъствието му; същото беше и при гроба на майка ми, която го бе надживяла с няколко години. Те се намираха някъде другаде, бяха изчезнали, но нещо от дядо ми продължаваше да витае сред горите и блатата на Скарбъро, защото приживе бе обичал тези места, където намираше покой. Знаех, че неговият Господ — защото всеки човек си има свой личен Господ — му позволява от време на време да скита там, може би придружаван от духа на някое от кучетата, които бе разхождал през живота си, което джафка по петите му, плаши птиците от тръстиката и ги преследва на игра. Дядо ми казваше, че ако Господ не събира човека с кучетата му в отвъдното, значи не е никакъв Господ, и че ако кучето няма душа, никой няма.