Читать «Ангелите на гнева» онлайн - страница 3

И макар да приказвали за най-различни неща в онези последни часове, за едно нещо не станало дума, един спомен останал недокоснат. Още преди години се били разбрали да не отварят дума за това, освен ако не е крайно наложително, но то останало да виси помежду им до последния им час заедно, докато слънцето ги къпело в сиянието си като обещание за прошка от бог, в когото никой от двамата не вярвал.

И така, на смъртния си одър, в сетния си ден и час, Харлан Ветърс привикал сина си и дъщеря си, гората чакала, стаена, богът на дърветата вървял през шубрака, идвал да прибере най-сетне стареца, а старецът се обърнал към децата си и рекъл:

— Преди много време във Великата северна гора двамата с Пол Скъли намерихме един самолет…

2

Есента си отиваше заедно с тънките бели ивици на облаците, опънати в небето като копринени шалчета, носени от вятъра. Наближаваше Денят на благодарността, макар годината да не бе донесла особени поводи за благодарност. Хората, които срещах по улиците на Портланд, разказваха как са се хванали на втора работа, за да могат да свързват двата края, как вече готвят с най-евтиното месо, как са изхарчили и последните пари, кътани за черни дни. Слушаха обясненията на политиците за това как решението на проблема е да направят богатите още по-богати, за да увеличат трохите от тяхната трапеза, падащи в устата на бедните, и колкото и несправедливо да беше това, някои се питаха дали все пак не е по-добре, отколкото да останат съвсем без трохи.

По търговската улица все още щъкаха туристи. Зад тях, отвъд доковете и складовете, се виждаше, неправдоподобно грамаден, туристическият кораб с нос, опрян в крайбрежните сгради, закотвен в невидимата вода, така че от улицата приличаше на изоставен съд, изхвърлен от цунами.

Навътре от брега туристите постепенно оредяваха, а в бара „Голямата изчезнала мечка“ ги нямаше никакви, поне в късния следобед. Клиентелата на „Мечката“ в онзи ден се ограничаваше до немногобройния, но постоянен поток от местни хора, благодарение на които баровете не удрят катинара дори в най-мъртвата част от сезона, и докато дневната светлина гаснеше, а синевата помръкваше, „Мечката“ се подготвяше за меката, топла атмосфера с приглушени разговори и тиха музика, с дискретно осветени маси за интимни и приятелски срещи, но и с такива, на които се водят по-мрачни беседи.

Тя беше дребна жена с бял кичур в късата черна коса, напомняща сврача окраска, със S-образен белег на шията, подобен на змийска следа върху светъл пясък. Очите й бяха яркозелени, а бръчките в ъглите им подчертаваха ирисите, когато се усмихваше, и й придаваха допълнителен чар. Дискретният грим нито я подмладяваше, нито я състаряваше. Изглежда, беше напълно доволна от външността, която Господ й бе дал, и само когато се налагаше да посети големия град по работа или за развлечение, се „гиздосваше“, както би се изразил дядо ми. Не носеше брачна халка, а единственото й бижу бе сребърен кръст на проста верижка, окачен на врата й. Ноктите й бяха дълбоко изрязани и човек би си помислил, че са изгризани до месо, ако ръбовете им не бяха съвсем чисти и равни. Скъсаното място на десния крачол на черните официални панталони бе така сръчно закърпено с черно триъгълниче от същата материя, че почти не се забелязваше. Панталоните й стояха добре и вероятно струваха доста пари. Тя очевидно не бе от хората, които изхвърлят дрехата заради най-дребната повреда. Предположих, че ги е закърпила сама, не желаейки да повери тази работа другиму, нито да харчи пари за нещо, което може да свърши не по-зле от всяка шивачка. Безупречно бяла и гладка, мъжката риза, която носеше, извадена над панталоните, бе вталена допълнително. Имаше малки гърди, а сутиенът леко прозираше през материята на ризата.