Читать «Ангелите на гнева» онлайн - страница 2

И единствено на Харлан се осмелил Барни Шор да разкаже историята за горското момиче с дълбоки очи и черна рокля, което се появило с падането на първите снежинки и го подканило да я последва навътре в гората, за да си играят в северния мрак.

— Но аз се скрих и не тръгнах с нея — разказал Барни на Харлан, докато старецът го носел на гръб в южна посока.

— Защо, синко? — казал Харлан.

— Защото тя не беше момиче. Само се правеше на момиче. Но мисля, че беше много стара и живее там от много, много отдавна.

Харлан кимнал и казал „Май си прав“, защото бил слушал истории за изгубено в гората момиче, макар да не я бил виждал, освен в сънищата си, и се молел на своя бог на въздуха, дърветата и зеленината никога да не я види. Ала имало мигове, в които чувствал нейното присъствие, и докато вървял по следите на момчето, разбрал, че се приближава към нейната територия.

Той потръпнал и се замислил, преди да каже:

— На твое място, синко, не бих разказал на никого за това момиче.

Усетил как момчето кимва зад гърба му.

— Да, знам. И без това няма да ми повярват, нали?

— Не. Ще решат, че си имал халюцинации заради преживяния шок и измръзването.

— Но ти ми вярваш, нали?

— Да, вярвам ти.

— Тя е истинска, нали?

— Не знам дали това е най-точната дума. Предполагам, че не можеш да я докоснеш или да я помиришеш, или да почувстваш дъха й върху лицето си. Не мисля, че стъпките й оставят следи в снега или че клоните оставят смола върху кожата й. Но ако я бе послушал и бе тръгнал подире й, аз нямаше да те намеря и никой не би могъл да те намери, жив или мъртъв. Постъпил си много правилно, като не си я последвал. Ти си добро, смело момче. Баща ти би се гордял с теб.

Харлан усетил конвулсиите на ридаещото дете. Едва сега за първи път то се разплакало. Това е добре, помислил си Харлан. Колкото по-късно идват сълзите, толкова по-тежка е мъката.

— Ще намерите ли и татко? — казало момчето. — Ще го доведете ли у дома? Не искам да остане в гората. Не искам да остане при момичето.

— Да — казал Харлан. — Ще го намеря и ще можеш да се сбогуваш с него.

И спазил обещанието си.

По онова време Харлан вече бил прехвърлил седемдесетте и можел да изкара още някоя година, но силата му вече не била същата, въпреки че именно той, а не някой друг, открил Барни Шор. Възрастта си казвала думата, а към нея се прибавили и преживените загуби. Жена му Анджелин си отишла от жесток заговор между Паркинсон и Алцхаймер само година преди случката с Барни Шор. Обичал я така, както само съпруг може да обича жена си — с цялата си душа.

Загубата на жена му била единият от двата удара, които Харлан понесъл за по-малко от година време. Скоро след кончината й Пол Скъли, най-старият и близък приятел на Харлан, седнал на едно ведро под навеса за дърва в задния двор на къщата си, захапал дулото на пушката и дръпнал спусъка. Ракът отдавна го разяждал. Той сложил край на този процес, както неведнъж се бил заканвал, че ще направи. Същия ден двамата пили по бира отвън на чамовата маса до навеса, слънцето залязвало зад дърветата в най-красивата вечер, която Харлан помнел от години. Отдали се на спомени, Пол изглеждал спокоен и примирен и така Харлан разбрал, че краят е близо. Но не споменал нищо. Двамата просто си стиснали ръцете и Харлан казал, че ще се видят скоро, а Пол отронил „Да, непременно“ и това било всичко.