Читать «Ангелите на гнева» онлайн - страница 13

— Останал ми е. Просто го пазя под черупка от скептицизъм.

— Аз пък не искам да преследвате някого. Поне не в този смисъл. Но Ърни може и да не се съгласи с това.

— Когато решихте да дойдете, мистър Скъли опита ли се да ви разубеди? — попитах.

— Откъде знаете?

— Тънкости на занаята. Той не умее да крие чувствата си. По принцип честните мъже не умеят това.

— Според него трябва да си траем и да не разправяме каквото знаем. Бедата вече се е случила. Не искаше да петним паметта на брат му, пък и на баща ми.

— Но вие сте на друго мнение.

— Извършено е престъпление, мистър Паркър. Може би не само едно.

— Да попитам още веднъж: защо не се обърнете към полицията?

— Ако всички се обръщат към полицията, ще се превърнете в редовен барман и нередовен детектив.

— Или никакъв.

Връщайки се от тоалетната, Ърни Скъли свали бейзболната си шапка и прокара пръсти през гъстата си бяла коса. Бях почувствал известно напрежение между него и Мариел, но още по-ясно чувствах, че Ърни е уплашен. Мариел също беше уплашена, но тя го прикриваше по-добре. Ърни Скъли: последният честен мъж и все пак не дотам честен, че да не се опита да запази тайните на брат си скрити. Изгледа ни, проверявайки дали сме обсъждали нещо нередно зад гърба му.

— Докъде бяхме стигнали? — попита той.

— До сечището — казах.

Пол и Харлан погледнали към сечището. Самецът лежал мъртъв в краката им, но страхът му още витаел около тях. Харлан стиснал пушката си, в която били останали още четири патрона, колкото и на Пол. Нещо било подплашило самеца, може би привлечено от мириса на кръвта му, и те не искали да се сблъскат неподготвени с някоя мечка или, не дай боже, с планински лъв, защото и двамата били слушали разкази за това, че в щата отново са се завъдили големи котки. Никой не бил виждал такава от почти двайсет години, но не искали те да бъдат първите.

Заобиколили трупа на елена и пристъпили към откритото пространство. Чак когато се доближили съвсем, усетили миризмата на влага и гниещи растения. Пред тях лежала черна вода — толкова тъмна, че изглеждала гъста като катран. Поглеждайки надолу, Харлан за миг доловил отражението на лицето си. Водата сякаш поглъщала протоните, лъчите от техните фенерчета и оскъдната светлина, която се процеждала през клоните. Харлан залитнал назад, изгубил равновесие и се блъснал в Пол, който бил точно зад него. Той се олюлял и за малко не паднал във водата. Земята сякаш се наклонила под краката му. Изпуснал оръжието и инстинктивно размахал ръце като птица, която се опитва да избяга от похитителя си. Тогава Пол го хванал през гърдите и го издърпал назад, а Харлан обгърнал дънера на някакво дърво в отчаяна прегръдка.

— Помислих, че падам — казал той. — Помислих, че ще се удавя.

Но не точно да се удави: да се задуши може би или още по-лошо, защото, макар да бил сигурен, че в дълбините на това вирче няма нищо живо (Сигурен ли? По какъв начин? Сигурен, че север е север и изток е изток? Но тази сигурност не важала тук, в това поне бил убеден), това не означавало, че вирът е празен. Той миришел на злонамереност, на опасността човек да бъде засмукан и погълнат. Харлан изведнъж осъзнал тишината, която владеела това място. Минала му мисълта, че нощта се спуска много бързо: по небето не се виждали звезди, а проклетият компас бил отишъл по дяволите. Имало опасност да се изгубят, а точно това желаел най-малко от всичко на света.