Читать «Ангелите на гнева» онлайн - страница 10

Клоните над главите им затуляли и без това оскъдната дневна светлина. Небето се заоблачило и наоколо съвсем притъмняло, а въздухът така захладнял, че Харлан усетил как потта изстива върху него.

Погледнал компаса. Стрелката показвала, че се движат на запад, но последната позиция на слънцето говорела друго и когато го чукнал с пръст, стрелката се завъртяла, запад станал изток, а самата стрелка не точно че започнала да се върти като луда както във филмите, но и не стояла мирно.

— Да не си го държал до ножа? — попитал Пол. Ножът може да обърка полярността на компаса.

— Не, никога не ги държа заедно.

— Нещо му става.

— Аха.

Харлан и Пол обаче виждали, че се движат на север. Никой не предложил да се откажат и да оставят самеца на съдбата му дори когато денят помръкнал, листакът се сгъстил, дърветата станали по-стари, а светлината помътняла. Скоро се спуснал мрак и те продължили на светлината на фенерчетата, но не спрели. Кървавата диря не съхнела, което означавало, че раната е фатална и животното продължава да се мъчи.

Не искали да го оставят да умре в мъки.

Ърни Скъли прекъсна разказа си.

— Такъв човек беше брат ми — рече. — И Харлан също — добави, но беше ясно, че има предвид най-вече брат си. — Не биха зарязали животното. Имаха сърце. Да знаете. Вие ловец ли сте?

— Не — отговорих и видях как се опита да прикрие самодоволството си, сякаш бях потвърдил подозренията му за моята градска изнеженост. Тогава и аз добавих нещо: — Не на животни. — Не можах да потисна задоволството от смяната на изражението му.

— Както и да е — продължи той, — брат ми не можеше да търпи някой да страда — все едно животно или човек. — Той преглътна и гласът му потрепери: — А накрая и себе си.

Мариел протегна ръка и я положи нежно върху сплетените пръсти на Ърни Скъли.

— Ърни е прав — каза тя. — Трябва да знаете, мистър Паркър, че двамата бяха добри хора. Мисля, че те постъпиха зле, постъпката им не може да бъде оправдана, но не бяха такива по душа.

Нямаше какво да отговоря, а те като че ли избързваха с разказа. Вече не говореха само за елена, а за случилото се след това. Единственото, по което можех да изградя преценката си за двамата мъже, беше този разказ, който не бе приключил.

— Бяхме стигнали до елена — напомних.

Той стоял в началото на някакво сечище, олюлявал се на краката си, от муцуната му капела кръв и пяна, задната част на тялото му била подгизнала и алена. Харлан и Пол не можели да повярват, че е издържал толкова дълго, без да го догонят, едва последната миля го зървали сегиз-тогиз, но ето че най-после бил застанал на място и както изглеждало, умирал. Но щом се приближили, той навел глава към тях, после към сечището. Дърветата отстрани били толкова гъсти, че самецът можел само да продължи напред или да се върне към тях, и той сякаш се разкъсвал в избора между двете възможности. Завъртял очи, въздъхнал дълбоко и поклатил глава почти примирено, както се сторило на Харлан.