Читать «Американска полиция» онлайн - страница 233

Следващият ход на Мънро бе да назначи Лайза Уотс за шеф на охраната в неговата корпорация — заплатата й възлизаше на ни повече, ни по-малко от триста хиляди долара годишно. Мен ако питате, това бе поредната далавера. Тъй като Макгиган чукаше Лайза, новият й пост го задължаваше да козирува и да изпълнява каквото му кажат — тоест, да има грижата на бял свят да не излизат доказателства, свързващи Мънро с бандата на Студентите.

Дупчената глава оповести, че предстояли поетапни съкращения в щата — първи щели да изхвърчат някои от цивилните на работа в Нюйоркското управление на полицията. Съкращенията се налагали заради недостиг на средства. Двайсет души щели да бъдат освободени незабавно, още двайсет — след месец. Профсъюзът си затрая, понеже Макгиган изложи пределно ясно как стоят нещата — който не си иде мирно и кротко, има друг избор, по-точно, да бъде обвинен в съучастничество в серийни убийства.

Отидох на свиждане на Дамарис Бауза в болницата и занесох на Гавилан две-три компютърни игри. Обещах му да го заведа и на плейофите на „Никс“, макар че билетите бяха разграбени до последния. Познавах едно бивше ченге — сега работеше охрана в „Медисън Скуеър Гардън“, и ако имаше интересен мач, ме пускаше човекът да гледам от тунела, водещ към съблекалните на играчите. Гавилан бе голям запалянко на „Никс“. Беше на седмото небе от щастие. Колкото до „Ралото“, заведението беше закрито, а разрешителното за продажба на спиртни напитки — отнето.

Юджин Елдър реши, че най-добрият начин да спаси кожата е да си плюе на петите. Избяга от страната и ако се вярва на хората, бил в Европа — обикалял Стария континент с фалшив паспорт и с една от танцьорките в „Ралото“.

— Обади ми се вечерта, преди да замине — каза ми Карлайл, докато вечеряхме заедно малко след като застрелях Шафино.

Бяхме в италианско ресторантче срещу редакцията на нейния вестник. Съдържателят си бе турил снимката й на стената. Казах й, че се гордея с нея, и тя грейна.

— Джийн плака като малко дете — добави Карлайл. — Настояваше да съм заминела с него. Май беше забравил, че вече си е намерил компания за из път.

— Напоследък се скъса от рев горкият. А ти какво му каза?

— Казах му „довиждане“. И че не ми е приятно да разговаряме. Че го помня силен, а не такава кека. При всички положения не си се представям като бегълка, особено пък в страни, където не са и чували за тоалетната хартия. Какво ли ще стане с него?

— Ще се пропие и ще се налива, докато заспи — отвърнах. — После пък ще се налива, за да преживее деня. Ще му е мъчно за Щатите и пак ще се налива, за да притъпи носталгията. Ще му се наложи да си плаща за охрана, което няма да му излезе никак евтино. После някоя прекрасна сутрин ще се събуди и ще види, че мацето си е вдигнало чукалата и го е зарязало. Тогава вече сигурно ще му дойде до гуша да бяга и да се крие и ще се остави да го заловят. Ако беше останал тук, все щеше да се споразумее с властите. Не познавам човек, който да умее по-добре от него да излиза сух от водата.