Читать «Американска полиция» онлайн - страница 227

— Защо да си кривя душата, така си е. Но знаеш как става. Един ден ти върви, друг — удряш на камък. Веднъж изяждаш мецаната, веднъж тя — теб.

Шафино се почеса по веждата, после разшири очи и погледна входа на гаража. Бързаше. Беше изнервен. А подобно състояние не е никак здравословно, особено за човек, който си пада кибритлия.

Искаше час по-скоро да се прибере в Бруклин, докато Алдо пак не е оплескал нещо.

— Защо уби Линда? — попитах го.

— Не ми хрумваше какъв друг подарък да й направя. Какво очакваш да ти отговоря бе, смотаняк такъв?

Ръката ми започваше да изтръпва — държах я вече доста време опъната. Дръпнах се в тъмното и я пуснах заедно с пистолета до хълбока си.

— Хайде, изплачи си душата де — подканих аз Шафино. — Не те записвам. И съм сам.

Онзи изсумтя.

— Не ме записвал, моля ви се. Голям праз ако ме записваш, все тая. И полицейското управление, и кметът са мои. Само да им свирна, и ще се строят в две редици. Не можеш и с пръст да ме докоснеш, както всъщност и Линда. Голяма мръсница се оказа тая моя женичка. Искала, моля ви се, развод. И тръгнала да събира доказателства срещу мен! Съвсем се оля. Да вземе да подслуша един мой разговор — разказвах на Елдър как съм отскочил до Вашингтон и какво съм правил там.

— И ти я убиваш.

— Ако очакваш да седна да си скубя косите, ще има да си чакаш дълго. Слез на земята, Фиъргал. Съдебните заседатели не осъждат ченгета. Дори когато са сгазили лука. Нима ти казвам нещо, което да не знаеш? Обществеността иска от нас да изловим лошите и пет пари не дава как ще го правим. Мен ако питаш, чудо голямо, че някаква жена била умряла, важното в случая е, че сме опазили Студентите. Седнеш ли да ми твърдиш друго, ще ти кажа, че си си изгубил ума и не е зле да си го потърсиш.

Гледах го в лицето. Не личеше да изпитва и сянка от угризения. Или съжаление. Шафино сякаш говореше как си е боядисал къщата. Но не говореше за това. Говореше за Линда и как я е жертвал — и то за нищо. Червена розо… тъжна розо…

Шафино надзърна в каската си.

— Моите хора те проследиха до летището. Видели са те да се качваш заедно с баща си на самолета за Вашингтон. Какво всъщност е станало? Да не си скочил с парашут над Ню Джърси?

Казах, че наистина съм отишъл на летището, но в последния момент планът се е променил. Двамата мъже, качили се на самолета, са били баща ми и един автомонтьор — Хуан Седеньо, горе-долу с моя ръст и тегло плюс-минус няколко килограма. Хуан е бил облечен с моя балтон, носел е моята шапка и си е бил скрил лицето под шала. Отишли са с баща ми до Вашингтон, до летище „Дълес“, но там са се метнали на първия самолет и са се върнали в Ню Йорк. В момента са вкъщи и гледат телевизионните игри.

— Предположих, че няма да се бавиш много в окръг Колумбия — допълних аз. — Ще бързаш да се върнеш в Бруклин. Как е Джули? Надявам се, жива-здрава.

Онзи се изхили.

— Ако се беше появил във Вашингтон, тя щеше да се превърне в свръхбагаж. Ти обаче не дойде, така че Джули още си диша.