Читать «Аленият бряг» онлайн - страница 169

Проктър остана дълго време загледан в етажерката. Луда работа. Той поклати глава и се обърна. Още веднъж почувства как отсъствието на Пендъргаст лежи като сянка върху замъка и него самия. Изпита усещането, че се с провалил с нея. Имаше нужда от време насаме, за да обмисли всичко. Излезе от библиотеката, зави и пресече залата, отвори една врата, която водеше към застлан с пътека коридор, и започна да се изкачва по извитата стълба, която стигаше до старите слугински жилища. Когато стигна до площадката на третия стаж, пое надолу по друг коридор, докато не се озова пред вратата на малкия си апартамент от няколко стаи. Отвори, влезе и затвори вратата зад гърба си.

Трябваше по-решително да възрази срещу намерението й. Сега, когато Пендъргаст го нямаше, той отговаряше за нея. Но знаеше, че каквото и да беше казал, нямаше да промени нищо. Преди много време беше научил, че може да се справи с всеки, но срещу нея е безсилен. Освен това имаше и други семейни дела, за които се тревожеше. Най-неотложното беше какво да каже на сина на Пендъргаст Тристрам, който учеше в Швейцария и още не знаеше за изчезването на своя баща. Просто трябваше да се надява, че с времето Констънс ще приеме действителността и когато го направи, ще се върне сред живите…

Една длан в ръкавица се стрелна иззад гърба му, обви гръдния му кош и го притисна с огромна сила.

Макар и изненадан, Проктър реагира инстинктивно с рязко движение надолу в опит да изненада нападателя, но мъжът очакваше тази реакция и я пресече. В същия миг Проктър усети убождане от забита във врата му игла и замръзна.

— Движението не е препоръчително – чу се странен копринен глас, който Проктър шокиран разпозна.

Той не помръдна. Удиви се, че някой, който и да е той, успя да го изненада. Как беше възможно? Беше твърде зает с грижи и невнимателен. Никога нямаше да си прости това. Особено, тъй като знаеше, че този човек е най-големият враг на Пендъргаст и както изглежда, се беше върнал от отвъдното.

— Ти си много по-добър от мен в бойните изкуства – продължи мазният глас. – затова си позволих да изравня силите. Онова, което усещаш сега във врата си, е игла. Още не съм натиснал буталото. В спринцовката има една доза натриев пентотал. Много голяма доза. Ще те попитам само веднъж – само един-единствен път. Дай ми знак, че си съгласен, като отпуснеш тялото си. От твоята реакция ще зависи дали ще получиш обезболяваща доза… или смъртоносна.

Проктър обмисли възможностите си и се отпусна.

— Чудесно – каза гласът. – Доколкото си спомням, името ти е Проктър?

Проктър не отговори. Щеше да има възможност да обърне положението. Винаги съществува такава възможност. Просто трябваше да мисли.

— От известно време наблюдавам замъка. Господаря му го няма, както изглежда, завинаги. Мястото е потискащо като гробница. Всички можехте спокойно да носите черни ленти.

В мозъка на Проктър трескаво се сменяха различни сценарии. Трябва да избере един и да го изпълни. Имаше нужда от време, поне няколко секунди…