Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 87

Зад персийския фронт е лагерът на Дарий. Още сто хиляди — лавкаджии, съпруги, курви и прочее. Когато хукне да бяга, ужасеният враг ще се натъкне на собствените си хора. Хълмовете зад него са насечени от оврази и дерета. Войниците и конете ще отстъпват панически, ще бъдат прегазени хиляди. Онези, които успеят да преминат първото препятствие, ще бъдат спрени от собствения им обоз. Подразделенията ще се пръснат. Военните пътища ще се превърнат в колосални гъмжила от хора, коне и коли. Нашата конница ще се изсипе връз безредното множество. Противникът, който се препъне, ще бъде пронизан от копие в гърба, онзи, който се обърне, ще намери смърт отпред. Десетки хиляди ще загинат тук, ала само една десета ще са убити от нас. Останалите ще се погубят сами и едни други. Мнозина ще свършат от задушаване в овразите. Другарите им ще бягат по път, настлан с техните смазани трупове.

Всички командири са се събрали при моето знаме. Давам заповеди за битката и офицерите пришпорват конете си към своите части.

— Ще поемеш ли левия фланг, стари приятелю? — питам Парменион.

— Морето ще поаленее от персийска кръв.

Ей това е приказка. За сетен път препускам покрай редиците, не за да крещя речи (кой ще ги чуе от такова разстояние и при този вятър?), а за да изравня строя и да се приближа до отделни командири и герои, като възхвалявам подвизите им и ги призовавам към слава. Думите ми се понасят по войската като вълни. Конниците казват, че конят е „луднал“, когато възбудата му стане толкова силна, че заплашва да го направи неуправляем. Сега виждам това в животните и го усещам под себе си в леката плъзгаща се походка на Буцефал. Повече не можем да чакаме. Скоро трябва да дам заповед за атака.

Изведнъж зад нас изниква самотен ездач. Препуска откъм крайбрежния път, разцепва съединението между най-левите ни пехотни и конни части и се насочва напред към средата на фронта ни.

Всички погледи се обръщат. Конникът е от нашите, сам, носи бойния щандарт на хегайрите.

Теламон:

— Зевсе, какво е това?

Флагът е с аления цвят на Ботиея.

— Надницата!

Най-сетне го разпознаваме. Ездачът е Евгенид, който само преди няколко часа в Мириандър плака в ръцете ми, осакатен от персите.

Войската се вцепенява. Надницата е три четвърти мъртъв, едва се държи на седлото.

— Върнете го! — нареждам аз на Филота, който веднага праща конници.

Как е успял да стигне чак дотук сакатият? Той вече беше тежко ранен при Иса, преди врагът два дни по-късно да му причини това ужасно нещо. После е извървял пеш трийсет километра до Мириандър и сега е минал по същия път с кон. Когато нашите хетайри се приближават да го спрат, силата му се връща. Евгенид излиза на открито. От войската се надига вик.

— Надницата! Надницата!

Обезобразеното лице на мъжа е скрито под полковия му шал. Когато другарите му се скупчват около него, той го смъква. Видът му кара нашите хора инстинктивно да спрат. Надницата им извиква нещо, вдига отсечената си до китката дясна ръка и размахва бойното знаме с лявата.