Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 42

Войската се спусна на юг в Гърция и сложи всичко в ред. При Коринт бях признат за хегемон на Съюза на градовете-държави на мястото на баща си. После се разбунтуваха племената отвъд Дунав. С форсиран марш се отправихме на север. Волята за борба на мъжете беше неутолима. Проведохме четири битки за шест дни, два пъти пресякохме най-могъщата река в Европа без кораби и мостове, за един ден прехвърлихме на отсрещния бряг четири хиляди души и хиляда и петстотин коня. През цялото това време нито един войник не беше наказан, не беше произнесена нито една сурова заповед.

На север от Дунав армията разби десет хиляди диви келти и германи на една житна нива. Тези варвари са с цяла глава по-високи от нас, едри типове, които могат да вдигнат на ръце собствените си коне, обаче избягаха като плъхове пред тази машина, създадена и обучена до съвършенство от баща ми, Антипатър и Парменион.

Когато прекосяваме Аксий при Ейдомене, победоносно завръщайки се у дома, аз спирам, за да погледам преминаването на колоната. Няма коли. Филип ги забрани, понеже са прекалено бавни. Няма жени, ни търговци. По едно товарно животно на петима мъже и по един слуга на десетима. Войската носи на гръб всичко необходимо, в плетена раници от ракита (двайсет и три кила), с втора раница (четиринайсет) на гърдите и железните каусии, завързани отпред. Всеки фалангит е разглобил пет и половина метровата си сариса на две части и бронзовият калъф е на колана му, обущата му от волска кожа висят на ремъците си през шията му. Боса, колоната преминава през брода, като че ли е суша. Небеса, как само се придвижват мъжете! Винаги сме шейсет километра по-нататък от мястото, дето ни очаква врагът. Вечерта сме стигнали на мястото, дето той си мисли, че ще сме утре, а още вчера сме минали от там, дето смята, че сме днес.

Наблюдавам преминаването на агрианите. Те са мои лични хора, наети от Севера със собствените ми пари и сега включени в армията ми. Копиехвъргачите са незаменими за бой в планинска местност, понеже врагът заема отбранителни позиции в проходи, които не могат да се атакуват фронтално, ала височините трябва да се превземат и тежката пехота е безполезна за тази цел. Агрианите не носят почти нищо, само хламида като нашите, която служи за плащ и одеяло. Нямат ни броня, ни шлем. Целият им багаж са техните оръжия. Някои имат по десетина. Изработването на всяко копие може да отнеме месеци, на дръжката от ясен или дрян се принасят жертви още докато е клон на дървото. Най-голямото достойнство на метателното оръжие е „правотата“ или с други думи, абсолютно правата му линия, защото кривият дротик не мери право. Всеки дротик или „шип“, както му викат агрианите, се носи в калъф от еленска кожа, намазан с пчелен восък. Не се пестят никакви средства за съхраняването на неговата правота. Копиехвъргачите спят със своите дротици, виждал съм мъже да ги увиват в плащовете си, та дървото да не се подуе от снега и влагата, докато самите те треперят. Дротикът на всеки мъж носи неговия знак и знака на рода му; след битка той обхожда бойното поле и събира своите, а чуждите не пипа. Смърт е да стори такова нещо. Окървавеният дротик получава собствено име и оръжие, с което е убит враг, се предава от баща на син.