Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 40

В онзи момент при бащиния ми труп ми се явиха всички планове за следващия половингодишен поход и бяха утвърдени от частния съвет на сърцето ми. Знаех всички ходове, които трябва да предприема, и в какъв ред трябва да ги предприема. Знаех и (макар че за нищо на света не бих го показал) че от този ден насетне Филота ще е мой враг.

Що се отнася до войската, след Херонея нейната вярност никога не е била под съмнение. Не чаках да се събере Съветът на знатните. Направо отидох при Антипатър и Антигон Едноокия (другите висши военачалници Парменион и Атал бяха извън Македония, осигуряваха предмостието за нашествието в Азия). Това стана в голямата засводена галерия, наричана Източен коридор, по която колите доставяха товарите си в двореца в лошо време и дето чакат конете на царските вестоносци, оседлани и готови за път. Непосредствено след убийството Антигон и Антипатър бяха отишли там с Аминта, Мелеагър и още неколцина командири на отряди. Никога не съм разказвал за това. Влязох под каменната арка с Хефестион, Теламон, Пердика и линкестиеца Александър, който ме беше облякъл в собствената си бойна броня (аз бях носил само лека парадна ризница за процесията) като символ на власт. Допреди мигове бях прегръщал бащината си глава в ръцете си, кръвта му още мокрееше по ръцете ми чак до лактите. Пълководците очевидно бяха обсъждали какво да правят с мене. Дали да ме подкрепят? Или да ме обвинят?

— Александре… — почна Антигон, сякаш в опит да отложи този разговор.

Прекъснах го.

— Кога най-скоро може да потегли войската?

Антипатър веднага заяви, че е на моя страна.

— Но баща ти…

— Баща ми е мъртъв и вестта за това ще полети на бързи криле не само към племената на север, но и към всички градове в Гърция. — Исках да кажа, че ще въстанат. — Кога най-скоро можем да тръгнем?

Отне два месеца. Вече не спях по шест часа. Не можех да допусна моите пълководци, дори само по двама, да заговорничат, без да присъствам аз. Държах ги на учебното поле и в моята зала. Подремвах с Хефестион от едната страна, Кратер и Теламон от другата и рота Царска пехота пред вратата. Тронът трябваше да се защитава.

За съжаление се наложи да взема някои мерки. Пощадих природения си брат. Майка ми почти се беше побъркала. Не се опитваше да крие радостта си от смъртта на Филип заради неговото пренебрежение към мене и изневерите му към нея. Последната му жена беше убита по нейна заповед. Със собствените си ръце прати на онзи свят децата от този брак, най-малкото момче, чието съществуване заплашваше моето възкачване на престола. Това не беше всичко. Майка ми владееше изкуството на отровителството и имаше тайна група млади благородници, които изпълняваха нарежданията й, без да се съветват с друг, включително с мене. Фактът, че тези зверства са поръчани от Олимпиада, ако не в мое име, поне от любов към мен и за да ми осигури трона, ме изпълваше не само с дълбока скръб, но и с гняв заради обидата към авторитета, който полагах такива усилия да изградя. Една нощ три пъти ходих в покоите на майка ми да я умолявам да обуздае жестокостта си. Преди да вляза, бях решил да я поставя под домашен арест, ако не и да я вържа в чувал и да я откарам извън царството. Все едно да идеш при Медея. Още щом се изправих пред нея. Олимпиада възвърна самообладанието си и като отпрати всички присъстващи, почна да ме наставлява с глас, едновременно лудешки и неустоим. На кого от бащините ми пълководци мога да се доверя. Върху кого да окажа принуда, на кого да въздействам, кого да отстраня. Как да се обличам, как да говоря, какви стъпки да предприема по отношение на Коринтския съюз, Атина, Тива, Персия. Бълнуваше, и в същото време умът й беше бистър като на Персефона. Нищо не можех да й сторя, нейните напътствия ми бяха прекалено ценни. Всяка нощ, когато си тръгвах, тя ме хващаше за ръце и впиваше очите си в моите, сякаш за да ми внуши чрез страстта си своята воля за триумф и убедеността си в превъзходството на моята съдба.