Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 19

Засмивам се.

— Същото правеше с мене!

Короней дава знак на един красив двайсетгодишен момък да се приближи.

— Представям ти сина си. — Прекалено официално е да останем на седлата. С другарите ми слизаме от конете. Нима е възможно утре заран да се бием с тези чудесни хора?!

Синът на Короней носи дядовото си име Памен — красиво момче с безупречни доспехи, половин глава по-високо от баща си. Родител и наследник застават един до друг, и двамата воини от Свещения отряд.

— Така стоим и в бойния ред — заявява младежът.

Опитвам се да преглътна неочакваните си сълзи. Кинжалът на пояса ми е от тотска стомана с инкрустирани скъпоценни камъни, струва един сребърен талант. Обръщам се към Короней.

— Приятелю, ще приемеш ли този дар в знак на признателност за твоите грижи за баща ми?

— Само ако ти приемеш това — отвръща той и ми подава лъвския герб от нагръдника си, кобалт и слонова кост със златна инкрустация.

— Какви прекрасни хора! — отбелязва на връщане Хефестион.

На това място, Итане, с оглед на твоето образование трябва да разгледам един въпрос, който ужасява всички млади офицери. Говоря за изпитването на съчувствие към врага. Никога не се срамувай от това чувство. То не е признак за мекушавост. Напротив, според мене е най-благородната проява на воинска добродетел. Баща ми не смяташе така. Една вечер след победата при Херонея имах възможност да поговоря с него за онази среща с тиванския воин Короней. Филип ме изслуша внимателно.

— И какво ти подсказа сърцето в оня момент, сине? — Подкачаше ме, виждах го, не от злоба, а за да поправи поведението ми, което му се струваше прекалено благородно. — Изпита ли съчувствие към хората, които имаше за задача да избиеш? Или си способен да превръщаш сърцето си в камък, както говорят хората за баща ти?

Бяхме си у дома в Пела, поводът беше вечеря с Филиповите офицери. Те се бяха умълчали и ме наблюдаваха в очакване.

— Тъй като бях готов да платя със собствения си живот, татко, смятах, че имам право да отнема живота на врага — и че небето не прави изключения в такава сделка.

— Вярно, тъй си е! — одобрително замърмориха присъстващите.

— Точно така — засмя се баща ми. — Самият Ахил не би могъл да даде отговор, поверен на древния дух. Но я ми кажи, сине, как ще се държи едновремешният Ахил в покварените и срамни нрави на нашето време?

— Той ще ги извиси със своята добродетел и чистотата на намеренията си, татко. И дето и да е, дори в тези упадъчни времена, неговият свят ще е благороден и непокварен.

Така му рекох и наистина го вярвах. Ала не споменах нещо друго. В онзи момент, докато баща ми ме разпитваше пред своите офицери, аз усетих своя даймон, вродения си гений. Влезе така, както дух влиза в стая. Обзе ме усещане за яснота и непоколебима убеденост. Както никога дотогава осъзнах, че моята дарба неимоверно превъзхожда бащината ми. Погледът ми сякаш минаваше право през него. И той го разбра. Както и стоящият до рамото му Парменион, и стоящите до мен Хефестион и Кратер. В този миг се сблъскваха две поколения, едното залязващо, другото изгряващо.