Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 166

Бойното знаме на Дарий.

До вечерната хладина почиваме в едно село, толкова бедно, че си няма име. Предишната вечер Дарий е пренощувал там. Додето си готвим храна от каквото намерим, от една пръстена колиба излизат неколцина мъже. Сред тях са Мазеевият син Антибел и вавилонският благородник Багистан, които се крият от бягащата армия. От тях узнаваме, че Дарий още бил жив, на четирийсет километра пред нас, под арест в покрита кола.

Още повече свивам потерята, като качвам най-младите и най-леките на последните коне, годни за препускане. Преди обяд виждаме изменниците на осем километра пред нас. Когато ни забелязва, колоната се и побягва.

29

Краят на царете

Откриваме трупа на Дарий в един ров на шестстотин метра от главния път. Прободен е в корема, при това неведнъж, по начин, който показва, че или са му държали ръцете, или са го вързали. Тези рани не убиват човек мигновено. Мъчил се е, преди да умре. Теламон се навежда да оправи наметалото на царя, което се с изсулило настрани, и да нагласи тялото му в поза, поне малко нелишена от достойнство.

— Който и да го е убил, поне е спазил приличието и го е пробол отпред — отбелязва аркадецът.

— Да, обаче не му е стискало да довърши работата — добавя Хефестион.

Поболявам се от скръб заради тази измяна и обезумявам от ярост заради тази загуба. Смъквам наметалото си и покривам с него трупа. Играта е „Убий царя“, знам, ала бих дал всичко да я видя да свършва другояче. Царската тиара на Дарий липсва, което предполага, че цареубиецът е и претендент за престола. Останките от колата, с която са возили царя, лежат в крайпътната канавка.

— Карали са го в окови. — Хефестион посочва прехвърлената през перилата верига. — Оста трябва да се е сцепила при изкачването на тоя хълм. Тук на върха Бес сигурно му е дал кон, който да яхне. Заповядали са на царя да направи нещо и той е отказал.

— Какво? — пита Теламон. — Да им даде тиарата ли?

— Изменниците вече са му я били взели. Може би просто да продължава да бяга.

Стига сме зяпали. Непристойно е. Нареждам тялото да бъде измито и повито, ще го отнесем на царицата майка за погребение в персеполската Царска гробница. Прочитам въпроса в очите на старшините.

— Поставете го на носилка, покрит с моето наметало — казвам аз. — Отнасяйте се с тленните му останки все едно са моите.

Когато се връщам при армията в Хекатомпил, ме обзема непозната досега меланхолия. Следващото предизвикателство явно ще е да преосмисля целта на похода за войската. След смъртта на Дарий те ще решат, че задачата е изпълнена. Ще искат да се приберат у дома. Временно мога да предотвратя смутовете с преследването на Бес, който несъмнено ще подкрепи претенциите си за трона, като събере нова армия още по на изток. А сетне какво? Как?

В отчаянието ми обаче не ми е до това. Моля другарите си за снизхождение, искам да ме оставят сам, освен Хефестион, Кратер и Теламон.

После в покоите си съм прекалено покрусен, за да разговарям с тях, дори да пия. Прочитам страх в очите на приятелите ми. Боят се за психическото ми състояние. Те се изреждат да описват с думи моето униние, сякаш като го изрекат, могат да ме избавят от хватката му.