Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 147

Арет, който в тази битка се увенча с вечна слава, се приближава до мене. Хълбоците на коня му са покрити със спечена варовикова прах, лицето му, включително зъбите, е черно от кръв и мръсотия.

— Остави Дарий на мира, Александре. С него е свършено. Никога повече няма да събере армия.

Не ща и да чуя за прекратяване на преследването. Изкачваме се в предпланините. Пред нас бягат десетки хиляди, виждаме заблудени групи, навлезли в задънени долини, понеже пътуват без водач, също като нас. Един от капитаните на Арет забелязва мулегар, който се движи отделно от другите. Залавяме го. Ще го направя богаташ, обещавам му аз, ако ни преведе през тази планина, или ще му прережа гърлото, ако ни измами.

Два часа продължаваме по пътека, не по-широка от струя волска пикня. Наоколо са зейнали каменисти урви. Колчем Клит налага с камшика си гърба на нашия водач и заявява, че пътят е задънен, мъжът се кълне във всички богове:

— Пътят е добър, господарю! Добър е!

И отново ни повежда, като обещава, че от върха сме щели да видим керванджийския път, по който избягал Дарий. Ала когато стигаме горе, пътеката свършва с отвесни скали.

Мулетарят побягва. Нашите хора го хващат и го довеждат при мене. Не съм ядосан, възхищавам се на находчивостта и смелостта му.

— Ти спаси своя цар, но изгуби собствения си живот — казвам му.

По обратния път другарите ми са обзети от въодушевление. Нищо не стои между нас и Вавилон и Суза. Ще си взимаме невести от харемите на Азия и ще се храним в златни блюда!

— Империята е твоя, Александре. Поздрав, господарю на Азия!

Моят даймон наблюдава безучастно. Той знае, че с бягството на Дарий навярно съм победил един противник само за да се сдобия с други двама, които ще заемат мястото му Първо Персийската империя, чието управление сега става мое бреме. И собствената ми армия, която, угоена от плячка, ще мечтае за спокойствие и охолство и ще се върне неохотно, ако изобщо го стори, на пътя към славата.

Аз съм неутешим. Дарий отново ми се измъква.

Книга VIII

Любов към другарите

27

Хвърчилата

Вавилон означава „Божия порта“. Стените му са високи четирийсет и пет метра и обиколката им е шейсет и пет километра. Издигнал ги, разказват, самият Навуходоносор. Цитаделата от печена тухла и битум, дето Портата на Ищар се издига над Ефрат, е висока сто и петдесет метра. Градът е разположен в палеща, великолепно уредена равнина, чиито канали и напоителни съоръжения са едно от чудесата на света, отстъпващо само на армията от бирници и селскостопански администратори, под чисто ръководство земята дава годишно по три реколти сусам, просо, ечемик, жито и ръж. Равнината на Вавилон определено е най-добре обработваното място на света. Тук не цъфти дори цвете, което да не е посято от човешка ръка и което да не вирее под човешка грижа. Финикови палми растат на прави редици в гори, гъсти като боровите лесове в Тракия. Те дават дървен материал, който не гние във вода, а от плодовете им правят нещо като бира, която е кашава на вкус (и има толкова гъста утайка, че трябва да се пие със сламка), но предизвиква силно и чудесно опиянение, което не оставя главоболие.