Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 141

Тези сблъсъци не се виждат едни други, нито размерите им са различими даже за участниците в тях, толкова плътна е вихрушката от пясък и облаци прах, вдигана от нозете и копитата на сражаващите се множества.

Аз не виждам нищо от мястото си сред хетайрите. Давам заповед за атака единствено въз основа на звуците — битката на Аретовите копиеносци с индийската Царска конница, която чуваме (или си въобразяваме, че чуваме) някъде надясно и на около триста метра напред.

Нещо, което не е в състояние да разбере човек, несвикнал с битки, е ужасната тежест на умората. Дори само бронята и оръжията, които носиш на парадния плац, ти прекършват гръбнака за един час. А нашият войник не е на парадния плац. Той е на бойното поле. По всяка вероятност се е придвижвал в пълно снаряжение половин ден само за да стигне до мястото на сблъсъка. Ял ли е? Кога за последно е спал? Не е ли болен или ранен? А сега добави и страха. Добави възбудата, добави предвкусването. Има един вид умора, която гърците наричат „апантлезис“. Това е онази слабост, която не се дължи само на физическото изтощение, а и на нервното напрежение. Офицерът или войникът в такова състояние често взима лоши решения, не извършва явно необходими действия, грешно тълкува очевидни ситуации и изобщо става глух, сляп и тъп. Нещо повече, това състояние обзема човек с внезапността на нощта и силата на удар в зъбите. Напълно годен мъж изведнъж се превръща в идиот.

Напрежението, на което е подложен човекът, се преживява дваж по-силно от коня — и още дваж по-силно от напрегнатия до крайност боен кон. Конете не разбират бавенето, съхраняването на силите. За тях не съществува нищо друго освен мига, и в този миг те знаят единствено командата, която им даваме ние с тебе. Чудно ли е, че така „лудват“? Нервите им са мъчително настроени в тон с нашите, те поемат нашия страх и възбуда, като и страха и възбудата на другите коне. Конете са стадни животни: страхът мигновено се предава от животно на животно. Конете са и плашливи животни: първата им реакция е да побягнат. Какво ги спира? Единствено връзката им с нас. Понеже всеки кон е свързан със своя ездач, чиято воля за борба и съюзът с животното, който през годините той е изковал на основата на взаимно доверие, възпират коня и не му позволяват да се поддаде на инстинкта си. Запомни, нашите коне израстват с нас от жребчета. В много случаи присъстваме в яслите в часа на тяхното раждане, дъхът ни в ноздрите им е първото усещане, което познават. Ние ги храним и обгрижваме, тимарим ги и ги решим, по цели нощи сме до тях, когато са болни или ранени, тренирали сме заедно хиляди часове на манежа и полето. Ни нашите съпруги и децата ни, ни самият Зевс ни познава тъй, както конете ни, нито са се трудили толкова много часове заедно с нас. Ала и най-верният жребец ще хукне, и най-смелият ще препусне. Цяло чудо е, че изобщо остават, до такава непоносимост са опънати нервите им в редиците, очакващи да влязат в бой. Вгледай се в очите на своя кон. Той още е див, въпреки цялото ти десетилетие труд, и толкова силно се колебае между верността си към тебе и инстинкта си да побегне, че е ясно — животното е способно да се владее не повече от живака или лятната мълния.