Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 139

Грохотът на лудницата отдясно се усилва. Напрежението достига кулминацията си. Коне без ездачи изскачат от мъглата и прорязват строя на хетайрите. Нареждам на Клит да чака. Връхлитат ни още резачки. И мъжете, и конете са превъзбудени.

Продължаваме да настъпваме ходом. Все още можем да виждаме. Вятърът отваря цепнатини в мъглявината на прашните циклони. Сега обаче и те почват да потъмняват, тъй като битката на фланга се приближава. Долитат отделни стрели. Сражението напред между колесниците и войските с метателни оръжия достига мъчителен връх. Един от конете в строя препуска и повлича коняря и ездача със себе си. Други два се изправят на задните си крака. Страхът смазва животните. Яздещият до мене Клит вика:

— Заповядай да преминат в тръс.

Давам знак. Ускоряваме ход, конете се укротяват. Буцефал под мен е като планина. Той, който на парад пристъпва от крак на крак и се хвърля напред, сред рева на тръбите се превръща в душата на спокойствието. Би трябвало аз да го успокоявам, а всъщност той успокоява мене.

Всичко е в ръцете на Арет, някъде напред с неговите четиристотин копиеносци. Пращам трети вестоносец след онзи, когото съм проводил след Мечока, после още един.

— Черни! — викам Клит. Ако Аретовите ескадрони не са в състояние да атакуват, ще хвърля Царския. Повече не мога да се бавя, съдбата на всичко зависи от нападението на хетайрите срещу Дарий.

С прекалено много подробности ли разказвам, Итане? Трябва да разбереш как се развиват събитията в истинска битка. Случайността, безредието, късмета. Напорът на врага отдясно вече е толкова близо, че войниците от собствената ни флангова защита, които влизат в единоборства с противника, отстъпват във фланга на нашия строй. Сред редиците ни трополят долетели чак дотук стрели. След мигове редът ни ще се наруши.

Арет най-сетне атакува.

Не можем ни да го чуем, ни да го видим, но го разбираме по праха и усета ни за бойното поле.

— Задръжте конете си! — изревавам, макар че не може да ме чуе даже Клит Черния, който язди до мене. Арет има заповед да открие мекия търбух, дето прехвърлянето на части към фланга е разредило фронта на персите — и да се вреже в него. Моите хетайри ще го последват.

Ала всъщност (въпреки че ще го научим дни по-късно) когато се появява такова слабо място, от прашния облак точно на пътя, по който са препуснали в галоп Аретовите четиристотин, изникват две хиляди индийски Царски конници, които Дарий прехвърля от фланга. Аз не го виждам. Действието се развива в мъглявината извън полезрението ми, а не бих го видял и на най-ясното бойно поле, толкова преградена е моята позиция от сблъсъка между сърпоносните колесници и нашите стрелци и копиехвъргачи. Арет решил, по-късно разказваше той, че всичко е изгубено. И повел своите четиристотин право срещу двете хиляди индийци. Не се сещал за друг начин. Знаел само, че спирането ще е пагубно. Взел решението, додето препускал в галоп, и го предал на хората си не със звук или знак, а единствено с посоката си на движение.