Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 126

Къде е моят даймон в този час? Той е аз и аз съм той.

— Мнозина от вас са се чудили защо спя с Илиадата на Омир под възглавницата. Правя го, защото подражавам на героите от тези стихове. За мене те не са митични личности, а живи, дишащи хора. Ахил не е праотец отпреди деветстотин години. Той крачи тук, в този момент, в сърцето ми. Държа неговият достоен пример да е пред мен не само когато бодърствам, а и да укрепва дори сънищата ми. За кръв и богатства ли воюваме? Нищо подобно! А за да следваме пътя на честта, да учим сърцата си на добродетелите на войната. Благородното водене на война срещу благороден противник ни пречиства като злато в тигел. Всичко низко в нашата природа — алчност и ненаситност, страхливост и нерешителност, нетърпеливост, скъперничество, самовлюбеност — се обработва и премахва. С многократното си подлагане на смъртни изпитания ние изгаряме тези нечисти примеси, додето нашият метал не зазвъни точно и вярно. И това премеждие не ни пречиства само като индивиди, а неизбежно ни свързва един с друг с такава дълбока близост, каквато не познават дори съпруг и съпруга. Когато ви наричам „братя“, това не е метафора. Защото ние с вас станахме братя по оръжие и самият ад не е в състояние да ни раздели.

Отново млъквам и оглеждам лицата. Смъртта за мене е нищо в сравнение с обичта, която изпитвам към тези храбри другари.

— Изпитвам ли страх, приятели? Как бих могъл? Защото винаги съм искал единствено да съм в редиците заедно с вас, да се сражавам за слава рамо до рамо с другарите си. Тази нощ ще спя блажено като младенец, понеже в този час имам всичко, за което съм мечтал: достоен противник и достойни другари, заедно с които да се изправя срещу него.

Викове на съгласие прекъсват речта ми. Отзад хората предават моите думи на другарите си още по-нататък. Изправил съм се. Посочвам от Полумесеца надолу към равнината на Гавгамела.

— Братя, никой човек или армия не са печелили такава слава, каквато утре ще изтръгнем от онова поле. Ни Ахил, ни Херакъл, ни който и да е герой на нашия или друг народ. Хората след сто века пак ще изреждат нашите имена. Вярвате ли ми? Ще атакувате ли заедно с мене? Ще яздите ли рамо до рамо с мен в търсене на вечна слава?

В шатрата избухват овации. Мъжете реват и крещят. От това бурно одобрение се тресат стълбовете на павилиона и земята вибрира и трепери. Поглеждам Хефестион. Толкова яростен е викът на нашите другари, казва изражението му, че Дарий в лагера си и цялото му множество не могат да го слушат инак, освен с ужас.

Аз съм живата душа на армията. Както кръвта тече от сърцето към крайниците на лъва, така от мене към моите сънародници тече смелост.

Срещу нас са се изправили с оръжие един милион души. Аз ще ги разгромя единствено с волята си.

24

Камилската гърбица