Читать «Азербайджанска приказка (Азербайджанска приказка)» онлайн - страница 4

Халифът отменил присъдата за своя чест и за прослава на брат си.

* * *

Една вечер пред портата на Бахлул мъдреца спрял някакъв странник:

— Добър вечер! — поздравил той. — Може ли да пренощувам в твоя дом?

— Добре дошъл! Влез като у дома си! — отговорил Бахлул и го въвел в къщи.

В това време пристигнал един придворен и съобщил, че халифът, заедно с някои велможи, ще дойде на вечеря у брата си.

Докато очаквали високите гости, Бахлул рекъл на чужденеца:

— Моят брат, халифът, не е като другите хора. Той има пазачи, палачи и тъмници: може да обеси или да хвърли в затвора, когото си иска. Всички живеем по негова милост. Затова бъди предпазлив! Стой си настрана и, ако не те питат, мълчи си!

Ето че пристигнал Харун ал Рашид със своите приближени. Слугите надонесли всякакви гозби и сладкиши. Седнали да ядат и пият. На края на вечерята сложили на трапезата диня.

Халифът видял, че слугата му забравил да донесе нож и много се разсърдил. Гостенинът чужденец се уплашил от гнева на повелителя — да не би слугата да си изпати за такава дребна грешка. За да го спаси, бързо извадил своя нож и го подал на халифа.

Хубавият нож със скъпоценна дръжка веднага се хвърлил в очите на властелина. Дощяло му се да го има. Как да направи, че да не се посрами пред придворните?

— Везире — рекъл той, — не познаваш ли моя нож, който изгубих, когато бяхме с тебе на лов?

— Да повелителю на правоверните — побързал да отговори везирът и сторил дълбок поклон, — това е твоят нож, който ти загуби, когато бяхме на лов.

Помниш ли — продължил халифът, — че ние разгласихме с глашатая из целия град, че който го намери, трябва да ми го върне, а ако го задържи, ще бъде обезглавен?

— Да, повелителю на правоверните, помня! — повторно потвърдил везирът, макар че нищо не си спомнял, защото подобно нещо не било ставало.

Харун ал Рашид извикал палачите и им заповядал веднага да отрежат главата на чужденеца.

Тогава Бахлул мъдрецът, чийто поглед прониквал до глъбините на всяко човешко сърце, се намесил:

— О, повелителю на правоверните, страшилище на неверните, изслушай ме!

Халифът кимнал недоволно с глава — знаел той, че Бахлул е прочел помислите му и е решил да му попречи, ала не искал да се посрами пред присъствуващите.

— Този човек — рекъл Бахлул — потърси тая вечер подслон в моя дом. Той е мой гостенин, а гостенинът е пратеник на аллаха, казва коранът. Докато е под моята стряха, никой не бива да го обиди дори с дума. Не ме опозорявай, братко, и спазвай светите обичаи! Нека тая нощ той преспи у мене, а утре заран, когато си тръгне, можеш да го предадеш на твоя справедлив съд.

Халифът изслушал брат си. Ще не ще, трябвало да се съгласи с думите му, защото не искал да нарушава старинния обичай.

— Тъй да бъде! — рекъл. — Ще изчакаме до утре. Само че ти ще ми се закълнеш, че няма да подучваш гостенина си как да се откачи от справедливия ми съд с разни хитрини и усуквания.

Като изрекъл тия думи, Харун ал Рашид измерил със страшен поглед брат си.

Бахлул се заклел в свещения прах на прадедите си, че няма да казва нищо на гостенина си.