Читать «Победителят е сам» онлайн - страница 97

Всички погледи се насочват към него.

— Насилие! Те не знаят за какво говорят! Насилието е тук!

Игор чувства как по гръбнака му полазват тръпки.

— Ако луд наръга няколко невинни, целият свят изпада в ужас. А обръща ли някой внимание на интелектуалното насилие в Кан? Нашият фестивал е убит в името на една диктатура. Вече не става дума да се избере най-добрият филм, а да се извършат престъпления срещу човечеството, като се принуждават хората да купуват нежелани неща, да забравят изкуството и да мислят за мода, да престанат да ходят на прожекциите на филмите, за да присъстват на обеди и вечери. Това е безобразие! Аз съм тук…

— Млъкни — казва някой. — На никого не му пука защо си тук.

— Аз съм тук, за да разоблича поробването на човешките желания! Човекът вече е започнал да избира не със своя интелект, а повлиян от пропагандата и лъжата! Защо са се загрижили толкова за престъпленията в Токио, а не обръщат внимание на ударите, които цяло поколение кинематографисти понася?

Мъжът прави пауза в очакване на свещените овации, но не е удостоен дори с няколко мълчаливи минути на размисъл. Вече всички са се върнали към своите разговори по масите и са безразлични към думите му. Той сяда отново с изражение на върховно достойнство, но сърцето му е разбито от смехотворната ситуация, в която е изпаднал.

„Да бъдеш забелязан? — мисли си Игор. — Проблемът е, че никой не му обърна внимание.“

Негов ред е да се огледа. Ева се намира в същия хотел и след толкова години брак той може да се закълне, че в момента пие кафе или чай някъде наоколо. Получила е неговите съобщения и със сигурност го търси, знаейки, че е наблизо.

Не може да я види. И не може да спре да мисли за нея, неговата фикс идея. Сеща се как една нощ, прибирайки се късно с вносната си лимузина, помоли шофьора, който му беше и телохранител — бяха воювали заедно в Афганистан — да спрат в хотел „Кемпински“. Остави мобилния си телефон и документите в колата и се качи до бара на терасата. За разлика от тази тераса в Кан, там беше почти празно и се канеха да затварят. Даде щедър бакшиш на сервитьорите и ги накара да останат още един час.

Тъкмо тогава разбра всичко. Не, не беше вярно, че ще спре идния месец. Или догодина, или през следващото десетилетие. Никога нямаше да имат къща на село и децата, за които мечтаеха. През онази нощ си зададе въпроса защо това е невъзможно и намери само един отговор.

Нямаше обратен завой по пътя към властта. Винаги щеше да е роб на онова, което си беше избрал. А ако все пак осъществеше мечтата си да зареже всичко, щеше да изпадне в дълбока депресия.

Защо действаше така? Заради среднощните си кошмари ли, когато се сещаше за окопите и за уплашеното момче, изпълняващо дълг, който не беше избрало, принудено да убива? Заради натрапчивия спомен за първата си жертва ли? Беше един селянин, попаднал на огневата линия, докато Червената армия се сражаваше с муджахидините. Заради многото хора ли, които първоначално го гледаха с недоверие, а после го унижаваха, когато реши, че бъдещето на света е в мобилните телефони, и започна да търси инвеститори за дейността си? Заради това ли, че трябваше да се свърже с мрачни субекти, руски мафиоти, които искаха да перат пари от проституция?