Читать «Победителят е сам» онлайн - страница 86

Но в крайна сметка тъкмо това показваха тенденциите, а модата трябва да се нагажда към желанията на потребителите. Фабриките за багрила сега създаваха най-добрите тоналности за следващата колекция. Производителите на платове търсеха естествени нишки, фирмите за аксесоари като колани, чанти, очила и часовници правеха всичко възможно да се приспособят — или поне да се преструват, че се приспособяват — и отпечатваха на рециклирана хартия брошури относно огромните си усилия да опазят околната среда. Всичко това щеше да се покаже на дизайнерите на най-големия панаир на модата, недостъпен за публиката, с красноречивото име „Премиер визион“ (Първо представяне).

От този момент нататък всеки щеше да подготвя своите колекции, щеше да прояви творчество и всички щяха да имат усещането, че висшата мода е абсолютно новаторска, оригинална, различна. Нищо подобно. Всички следваха буквално онова, което казваха специалистите по пазарни тенденции. Колкото по-важна бе марката, по-малко желание имаше да рискува, тъй като работата на стотици хиляди хора по целия свят зависеше от решенията на една малобройна група, Суперкласата на модата, на която вече й беше омръзнало да се преструва, че продава нещо различно на всеки шест месеца.

Първите скици се правеха от „неразбраните гении“, които мечтаеха да видят някой ден името си върху етикета на дреха. Работеха приблизително около шест до осем месеца, отначало ползваха само хартия и молив, после правеха прототипове от евтин материал, който може да бъде сниман с модели и анализиран от шефовете. От всеки сто прототипа избираха около двайсет за следващото ревю. Правеха се корекции — нови копчета, различна кройка на ръкавите, декоративни шевове.

Още снимки — този път със седнали модели, с легнали модели, с модели, които се движат — и още корекции, тъй като коментари от рода на „става само за манекенки на ревю“ можеха да съсипят цялата колекция и да поставят под въпрос репутацията на марката. В този процес някои от „неразбраните гении“ биваха незабавно освобождавани без право на обезщетение, тъй като винаги се оказваха там просто на „стаж“. Най-талантливите трябваше да коригират многократно своите работи и да са с ясното съзнание, че колкото и голям да е успехът на техния тоалет, ще бъде спомената само марката.

Всички обещаваха един ден да си отмъстят. Всички си казваха, че накрая ще отворят собствен бутик и ще получат признание. Но всички се усмихваха и продължаваха да работят, сякаш са много въодушевени от това, че са избрани. А след окончателната селекция на предложените модели още хора се оказваха уволнени и заменени с нови (за следващата колекция). Най-накрая се използваха избраните материи, за да се направят дрехите за ревюто.

Сякаш за първи път щяха да бъдат показани публично. Което беше част от легендата, разбира се.

Защото по същото време посредници от цял свят вече държаха в ръцете си снимки на техни дрехи от всички ъгли, разполагаха с аксесоарите, вида тъкан, препоръчителната цена, местата, където можеха да поръчат материите. В зависимост от това колко бе важна марката, „новата колекция“ започваше да се произвежда в индустриални количества на различни места по света.