Читать «Победителят е сам» онлайн - страница 66

„Два пътя веднъж разделени

видях и по-неотъпкания аз си избрах,

а това промени всичко друго.“

Вместо да се върне към книгата си, Жасмин става, налива си чаша шампанско (все пак е позволено, въпреки че рядко някой го пие), взема си един хотдог и отива до прозореца. Стои там смълчана и гледа морето. Нейната история е различна.

13:46 ч.

Събужда се потен. Поглежда часовника до леглото, вижда, че е спал едва четирийсет минути. Чувства се изтощен, уплашен, обзет от паника. Винаги е смятал, че не е в състояние да причини никому зло, а тази сутрин беше убил двама невинни. Не за пръв път разрушаваше един свят, но винаги досега бе имал сериозни основания за това.

Бе сънувал, че момичето от пейката край плажа идва срещу него и вместо да го съди, го благославя. Той плачеше в скута й, молеше за прошка, но това сякаш не я интересуваше. Тя го галеше по косата и го молеше да се успокои. Оливия, щедростта и прошката. Сега си задава въпроса дали любовта му към Ева заслужава това, което прави.

Предпочита да вярва, че е така. Щом Оливия е до него, щом се е срещнал с нея в един по-голям план, по-близо до Бога, щом нещата са се оказали по-лесни, отколкото си ги е представял, трябва да има някаква причина за това.

Не беше никак трудно да измами наблюдателността на „приятелите“ на Явиц. Познаваше този тип хора — освен че бяха подготвени физически да реагират бързо и точно, бяха и обучени да запомнят всяко лице, да проследяват всички движения, да предчувстват опасността. Със сигурност знаеха, че е въоръжен, и затова го наблюдаваха дълго. Но се успокоиха, когато разбраха, че не представлява заплаха. Дори трябва да са си помислили, че е част от екип като техния и е минал напред, за да провери дали мястото е безопасно за шефа му.

Не, той нямаше шеф. И представляваше заплаха. В мига, в който влезе и определи следващата си жертва, вече нямаше връщане назад — иначе щеше да загуби самоуважението си. Забеляза, че рампата пред шатрата е охранявана, но нямаше нищо по-просто от това да се мине през плажа. Излезе десет минути, след като беше влязъл, изчаквайки „приятелите“ на Явиц да го забележат. Обиколи шатрата, качи се по рампата, запазена за гостите на хотел „Мартинес“ (наложи му се да покаже магнитната карта, която служи за ключ), и отново се отправи към мястото на „обяда“. Да се ходи по пясъка с обувки не е сред най-приятните неща на света и Игор установи колко е изморен от пътуването, от страха, че е планирал неизпълними неща, и от напрежението, което изпита веднага след като разруши вселената и бъдещите поколения на бедната продавачка на сувенири и бижута. Ала трябваше да стигне до самия край.