Читать «Победителят е сам» онлайн - страница 164

Той е асистентът. Тя е важната личност, която вече проявява признаците на звездоманията. Съвсем скоро ще разбере какво означава този свят. Той ще изсмуква енергията й, ще пълни с мечти главата й, ще манипулира суетата й, докато накрая не я изхвърлят, точно когато вече си е повярвала, че може всичко. Това се беше случило с него и с всички преди него.

Спират в малката зала пред „коридора“. Гостите пристъпват бавно, тъй като веднага зад ъгъла са фотографите и възможността да се появят в някое списание, пък било то и узбекистанско.

— Аз ще мина напред, за да кажа на някои мои познати фотографи коя си. Ако някой те извика по име, обърни се и се усмихни. Така има шанс и останалите да започнат да те снимат. След като някой знае името ти, следователно си важна. Не отделяй повече от две минути за позиране, тъй като това все пак не е червеният килим. Ако искаш да станеш звезда, започни да се държиш подобаващо.

— А защо влизам сама?

— Не зная защо още го няма. Вече трябваше да е тук, в края на краищата той е професионалист. Явно нещо го е забавило.

„Той“ е Знаменитостта. Може да й каже онова, което предполага: „Сигурно е вкарал някоя почитателка в леглото си и не е тръгнал навреме.“ Но това може да нарани начинаещата наивница, която навярно храни илюзия за красива любовна история с партньора си. Не бива да изглежда помръкнала на снимките.

Няма нужда да бъде жесток, нито много дружелюбен. Достатъчно е да изпълни задължението си и веднага след това ще си тръгне. Застава пред нея на опашката и я кара да го следва на няколко метра разстояние.

Габриела изчаква няколко секунди, усмихва се с най-хубавата си усмивка, хваща чантата, както са й показали, изправя гръб и тръгва уверено, подготвена за светкавиците. Зад завоя, в началото на коридора има ярко осветено пространство и бяла стена с логото на спонсора, към която са насочени много обективи.

Продължава да върви, този път опитвайки се да осъзнава всяка своя стъпка. Не иска пак да усети разочарованието от миговете на червения килим, които свършиха, преди да се опомни. Сега моментът трябва да се изживее така, сякаш е филм за живота й в забавен каданс. В един момент апаратите ще започнат да щракат.

— Жасмин! — извика някой. Жасмин? Но тя се казва Габриела!

Спира за част от секундата със застинала на лицето усмивка. Не, нейното име вече не е Габриела. Как беше? Жасмин?

Внезапно чува щракането на фотоапаратите, но те са насочени към някого, който върви зад нея.

— Движи се! — казва един фотограф. — Твоят звезден миг свърши. Не ми стой пред обектива!

Тя не може да повярва. Продължава да се усмихва, но тръгва по-бързо към тъмния тунел, който сякаш започва там, където свършва осветеният коридор.

— Жасмин! Погледни насам! Тук!

Фотографите сякаш са обзети от колективна истерия.

Стига до края на коридора, без никой да си направи труда да извика името й, което отгоре на всичкото съвсем е забравила. Хермафродитът я чака там.

— Не се притеснявай — казва той, като за първи път проявява малко човечност. — Ще видиш как същото се случва и с други хора тази вечер. По-лошо дори, ще видиш как хора, чието име е било викано, сега минават с усмивка и очакват някой да ги снима, но никой не се смилява да ги щракне поне веднъж.