Читать «Победителят е сам» онлайн - страница 107

Игор продължава да върви. Сигурен е в едно: някой е видял престъплението. Как ли го е описал? Мъж с прошарена коса, с дънки, бяла риза и черно сако. Потенциалният свидетел щеше да го опише, за да му направят компютърен портрет, но това не само щеше да отнеме време, но и щеше да доведе до заключението, че има десетки, може би хиляди като него.

Откакто се беше представил на полицая и беше отпратен да си върви в хотела, се убеди, че никой повече не може да провали мисията му. Съмненията вече бяха други: дали Ева заслужава жертвите, които той даваше на вселената? Беше дошъл в града убеден, че тя ги заслужава. Но сега нещо различно беше започнало да чопли душата му — духът на малката продавачка на сувенири, нейните дебели вежди и невинна усмивка.

„Всички ние сме част от божествената искра — сякаш казваше тя. — Всички имаме мисия в сътворението и тя се нарича Любов. Но не бива да е съсредоточена само в един човек — тя е пръсната по света и чака да бъде открита. Събуди се за тази любов. Миналото не бива да се връща. Трябва да се отдаде дължимото на бъдещето.“

Бори се срещу тази мисъл. Разбираме, че един план е погрешен, едва когато стигаме до крайните последици. Или когато милостивият Бог реши да ни поведе в друга посока.

Поглежда часовника си — има още дванайсет часа в града, времето стига да се качи на самолета си с жената, която обича, и да се върне…

… Къде? Към работата си в Москва ли? След всичко, което беше преживял, изстрадал, премислил, планирал? Или най-накрая да възкръсне чрез всичките си жертви, да избере абсолютната свобода, да открие у себе си човека, когото не познава, и от този момент нататък да прави нещата, за които беше мечтал, докато още бяха заедно с Ева?

16:34 ч.

Жасмин остава загледана в морето, докато допушва цигарата си, без да мисли за нищо конкретно. В моменти като този чувства дълбока връзка с безкрая, сякаш не тя е там, а някаква сила, способна на необикновени неща.

Сеща се за една стара приказка, която не помни къде е чела.

„Настрадин Ходжа се появил в двореца с разкошен тюрбан, за да иска пари за бедните.

Идваш да ме молиш за пари, а носиш на главата такова скъпо нещо. Колко струва този великолепен тюрбан? — попитал султанът.

Подарък ми е от един много богат човек. А цената му, доколкото разбрах, е петстотин жълтици — отвърнал Настрадин Ходжа.

Везирът промърморил: Това е лъжа. Никой тюрбан не струва толкова много.

Настрадин Ходжа рекъл:

Не съм дошъл тук само за да моля, дошъл съм и да търгувам. Знам, че в целия свят има само един владетел, който може да го купи за шестстотин жълтици. А аз ще дам печалбата си на бедните и така ще увелича необходимото дарение.

Султанът се поласкал и му дал каквото поискал. На излизане Настрадин Ходжа казал на везира:

Везирът може и да знае колко струва един тюрбан, но аз пък знам докъде се простира човешката суета.“

Такава е действителността около нея. Няма нищо против професията си, не съди хората за техните желания, но ясно осъзнава кое наистина е важно в този живот. И й се иска да остане здраво стъпила на земята, въпреки че изкушенията са навсякъде.