Читать «Всичко живо е трева» онлайн - страница 9

Ала това утринно спокойствие не можеше да продължи дълго. Нямаше да мине много време и Милвил щеше да забръмчи като разтревожен кошер.

Както вървях покрай преградата, пресякох задния двор на една от най-старите къщи в града. Навремето тя била изискана и хубава постройка, но дългите години бедност и липса на средства за поддържане я бяха превърнали почти в развалина.

По разнебитените стълби слизаше стара жена, като подпираше с бастун немощното си тяло. Косата й беше мека и бяла и макар че нямаше никакъв вятър, стърчеше като пухкав ореол около главата й.

Тя тръгна по пътеката към малката градинка, но като ме видя, спря и се взря в мен, накланяйки глава като птичка. Помътнелите й сини очи проблясваха зад дебелите стъкла на очилата.

— Ти Брад Картър ли беше? — попита тя.

— Да, госпожо Тайлър — казах аз. — как сте днес?

— Горе-долу — отговори тя. — Никога не съм била по-добре. Помислих, че си ти, но нали са ми слаби очите, не бях сигурна.

— Хубава сутрин, госпожо Тайлър. Напоследък времето е все хубаво.

— Да — рече тя. — Така е. Търся Тъпър. Пак се е запилял някъде. Да си го виждал?

Поклатих глава. Вече десет години никой не беше виждал Тъпър Тайлър.

— Той е такъв палавник — продължи тя. — Все се запилява нанякъде. Просто не знам какво да правя с него.

— Не се безпокойте — казах аз. — Ще си дойде.

— Да — съгласи се тя, — сигурно. Той винаги си идва.

Старицата порови с бастуна в лехата с лилави цветя, които растяха до пътеката.

— Тази година станаха много хубави — каза тя. — Друг път никога не са били такива. Баща ти ми даде да си засадя от тях още преди двадесет години. Мъжът ми и твоят баща бяха много добри приятели. Ти сигурно си спомняш.

— Да, разбира се. Много добре си спомням.

— Ами майка ти? Как е тя? Едно време често се виждахме.

— Забравили сте, госпожо Тайлър — тактично казах аз. — Мама почина преди близо две години.

— О, вярно — рече тя. — Така е, често забравям. Като остарее човек, това го чака. Хората не бива да остаряват.

— Аз трябва да тръгвам. Много ми беше приятно, че ви видях.

— Чудесно е от твоя страна, дето ме навести — каза тя. — Защо не влезеш вътре, ако имаш време. Може да изпием по един чай. Толкова рядко се отбива някой у нас на чай. Изглежда, настанаха други времена. Хората нямат вече време за чай.

— Много съжалявам, че нямам време. Отбих се само за минутка.

— Много мило от твоя страна. Ако случайно видиш Тъпър, кажи му, моля те, да се прибере.

— Да, разбира се — обещах аз.

Олекна ми, като се махнах. Тя наистина е много мила старица, но е малко изветряла. През всичките тези години, откак Тъпър изчезна, тя непрекъснато го търси, сякаш току-що е излязъл от дома си, винаги спокойна и уверена, че той ей сега ще се върне. Много е мила и съвсем нормално ти говори за това, само е леко разтревожена за слабоумния си син, който сякаш пропадна вдън земя.

„Тъпър, спомних си, беше голяма напаст.“ Той, разбира се, досаждаше на всички, но най-много на мен. Обожаваше цветята и непрекъснато висеше край парника на баща ми; татко по природа не можеше да бъде груб с хората и накрая се примири с него и с непрекъснатото му несвързано бръщолевене. Тъпър се привърза към мен и каквото и да правех, все се влачеше подире ми. Фактът, че беше с цели десет години по-голям от мен, ни най-малко не го смущаваше; умствено Тъпър завинаги бе останал дете. И сега сякаш чувам оживеното му дърдорене и как, безкрайно щастлив от всичко наоколо си, захласнато говори на цветята и задава куп нелепи въпроси. Аз, естествено, не го понасях, но нямаше и за какво да го мразя. Човек просто трябваше да се примири с неговото присъствие. Зная, че никога няма да забравя безгрижното му бръщолевене, както и навика му постоянно да си брои пръстите, като че ли се страхуваше да не загуби някой.