Читать «Всичко живо е трева» онлайн - страница 10

Слънцето вече изгря и заля всичко наоколо с потоци ярка светлина. Осъзнавах все по-ясно, че градът е ограден и отрязан от останалия свят, че поради неизвестни причини някой ни беше затворил в клетка. Погледнах назад към пътя, който бях изминал, и видях, че се бях движил в кръг. А един поглед напред ми стигаше, за да разбера къде се затваря той. „Но защо трябваше именно с нас да се случи това? — питах се аз. — Защо именно с нашия Милвил: град, който по нищо не се различава от хиляди подобни нему градове? Впрочем — казах си — това може да не е напълно вярно.“ Като мен мислеха вероятно всички с изключение на Нанси Шърууд, която съвсем наскоро, предишната вечер, ми разви странната си теория, че нашето градче не прилича на останалите. Възможно ли е тя да е права? Наистина ли нашият Милвил е по-особен от другите градове?

Пред мен беше улицата, на която живеех, и според пресмятанията ми невидимата преграда минаваше точно зад нея.

Нямаше смисъл да продължавам по-нататък. Щях само да си загубя времето. И без да описвам целия кръг, беше ясно, че сме затворени.

Прекосих задния двор на къщата, където живееше презвитерианският свещеник. На отсрещната страна на улицата беше моят дом, целият потънал в море от храсти и цветя, а в дъното на двора се виждаше запустелият парник и старата градина около него, която сега приличаше на нива с лилави цветя — същите, за които старата госпожа Тайлър каза, че тази година били необикновено хубави.

Пресякох улицата и до слуха ми долетя познато равномерно скърцане: пак някакви деца са се промъкнали в двора и се люлеят на старата люлка до верандата.

Ядосах се и ускорих крачка. Колко пъти им бях казвал на тези деца да не си играят с люлката! Тя беше стара и разнебитена, опорите й или нещо можеше да се счупи всеки момент и тогава някое дете щеше да пострада. Разбира се, можех да я махна, но никак не ми се искаше — това беше мамината люлка. Тя прекарваше дълги часове на двора и се люлееше бавно, загледана в цветята.

Жив плет от стари люляци ограждаше двора и скриваше люлката от погледа ми. Забързах към портата, рязко я отворих, направих две крачки и се заковах на място.

На люлката нямаше деца. Един мъж се люлееше на нея и ако не се смяташе скъсаната сламена шапка, кацнала на върха на главата му, той бе напълно гол.