Читать «Всичко живо е трева» онлайн - страница 11

Мъжът ме забеляза и се ухили глупаво.

— Здрасти — рече жизнерадостно и още докато го казваше, започна да брои пръстите на ръката си, а по брадичката му потекоха лиги.

Видът на този човек и звукът на познатия, но тъй отдавна нечуван глас върнаха изведнъж мислите ми към събитията от предния ден.

2.

Предишния ден следобед при мен в кантората дойде Ед Адлър да ми вземе телефона. Изглеждаше смутен.

— Извинявай, Брад — каза той. — Не ми е приятно да го правя, но няма как. Имам заповед от Том Престън.

Ед ми е приятел. Сближихме се още в училище и оттогава сме добри приятели. Том Престън също беше от нашата гимназия, но нито аз, нито някой друг дружеше с него. Беше противно хлапе и като порасна, си остана противен човек.

„Така става в живота“ — помислих си. Мерзавците се подреждат най-добре. Том Престън стана началник на телефонната централа. Ед Адлър работеше при него като техник — монтираше телефони и отстраняваше повреди, а аз бях агент по застраховките и по продажбата на недвижими имоти. Сега се отказвах от тази работа. Не че ми се искаше, а просто трябваше, защото бях затънал в дългове за телефона и за наема.

Том Престън преуспяваше, аз бях един неуспял бизнесмен, а Ед Адлър печелеше едва колкото за прехраната на семейството си. „Но какво ли става с другите? — попитах се. — Останалите от нашата училищна компания — как ли вървят техните работи?“ Не можех да си отговоря, защото не знаех. Всички се бяха разпръснали. В градче като нашия Милвил човек няма за какво да се захване. И аз самият едва ли щях да бъда тук, ако не беше мама. Когато татко почина, напуснах училище и останах вкъщи да й помагам в работата около парника. После и тя отиде при татко, но аз вече така бях свикнал с Милвил, че не можех да го напусна.

— Ед — попитах аз, — пише ли ти някое от момчетата?

— Не — каза Ед, — нямам дори представа къде са.

— Помниш ли клъощавия Остин? И Марти Хол, и Алф… Как му беше презимето?

— Питърсън — подсказа ми Ед.

— Да, точно така. Странно, че съм могъл да го забравя. Толкова весели дни прекарахме заедно.

Ед измъкна жицата и се изправи, като държеше телефона провесен за кабела.

— Какво смяташ да правиш сега? — попита той.

— Затварям кантората — отговорих. — Въпросът не е само в телефона. Аз и с наема съм го закъсал. Дан Уилоуби от банката е много обезпокоен.

— Защо не продължиш работата вкъщи…

— Ед — прекъснах го, — аз нямам никаква работа. Пък и никога не съм имал. От самото начало не ми потръгна и загубих вложените пари.

Станах, сложих си шапката и излязох. Улицата беше почти празна. Само две-три коли, спрени до тротоара, едно куче, което душеше електрическия стълб, и старият Грант Пияницата. Той подпираше стената на кръчмата „Веселата бърлога“ в очакване някой да мине и да го почерпи чашка.

Бях съвсем вкиснат. Колкото и дребна работа да бе отнемането на телефона, за мен това означаваше краят. Окончателно ми стана ясно, че съм неудачник. Човек може с месеци да се самозалъгва, че всичко е наред и че в края на краищата ще се оправи, но винаги се случва нещо, което не можеш да избегнеш.