Читать «Всичко живо е трева» онлайн - страница 7

— Добре, идвам.

Аз кимнах към трапезарията:

— И ще оставиш жена си тук сама?

— Вярно — каза той, — не мога да я оставя. Ти върви. Мърт и Джейк ще дойдат и ще вземат децата. Нйкой от съседите ще прибере Лиз. Ще гледам да те настигна. Де да знаеш, може да ти потрябва помощ.

— Добре — съгласих се аз.

Навън бледа утринна светлина вече къпеше земята. Раждащият се ден заливаше всичко с призрачно сияние: нито бяло, нито с някакъв друг цвят — обичайния тон на августовската зора.

Долу на пътя двадесетина коли се бяха струпали пред преградата на отсрещната страна на шосето, а около тях на групички стояха хората. Ясно чувах непрекъснатия възбуден говор на един от онези досадни всезнайковци, които се срещат във всяка тълпа. На зелената алея между двете платна на магистралата някой беше запалил огън; и за какъв дявол, след като утрото беше достатъчно топло, а денят обещаваше да бъде непоносимо горещ!

Едва сега се сетих, че исках да се свържа по някакъв начин с Алф ида му кажа, че няма да мога да отида. Можех да използвам телефона на Донъвън, но съвсем бях забравил за това. Стоях в нерешителност и се чудех дали да се върна обратно и да помоля да се обадя. Спомних си, че всъщност това беше причината да се отбия у Донъвън.

Многото коли бяха струпани откъм западната страна на преградата, а откъм източната бяха само камионът с ремаркето и моята кола, което означаваше, че някъде зад мен на изток шосето също е затворено. „Възможно ли е целият град да е опасан от тази стена?“ — питах се аз.

Реших да не се връщам да се обаждам по телефона, заобиколих къщата, открих отново стената и продължих нататък. Започвах вече да свиквам, чувствувах я до себе си и много рядко се блъсках в нея. Тя почти навсякъде следваше края на селището, само тук-таме отделни къщи оставаха от другата й страна. Прекосих няколко пътеки и къси глухи улички, докато накрая излязох на тесния път за куун Вали, който се намира на десет мили от нашия град.

Пътят леко се спущаше към града и на наклона, точно от другата страна на преградата, стоеше една стара раздрънкана кола. Моторът още работеше и предната врата зееше отворена, но нито вътре, нито наоколо се мяркаше жива душа. Сякаш след като се е блъснал в преградата, шофьорът е избягал в панически страх.

Както стоях и гледах, спирачките започнаха да изпускат и колата тръгна — отначало бавно, после по-бързо, докато накрая съвсем се предадоха и тя полетя по нанадолнището, премина преградата и с трясък се блъсна в едно дърво. Бавно се прекатури на една страна и изпод капака започна да се процежда тънка струйка дим.

Катастрофата не ме бълнуваше, тук имаше нещо много по-важно. Втурнах се натам с всички сили.

Колата беше минала преградата и се бе разбила на пътя; значи на това място преградата не съществува. Бях стигнал края!

До този момент с неимоверни усилия се мъчех да надвия лошото предчувствие, че невидимата стена огражда целия град, и сега сякаш планина падна от плещите ми и аз се затичах ликуващ по пътя. Но както летях обнадежден и спокоен, отново се блъснах в нея. Ударът беше силен, защото тичах устремено, сигурен, че там няма преграда, и същевременно изгарящ от нетърпение да се уверя в това. Навлязох цели три крачки навътре, преди да ме отхвърли назад. Паднах по гръб на платното и главата ми се тресна в асфалта. Пред очите ми затанцуваха хиляди звезди.