Читать «Всичко живо е трева» онлайн - страница 6

— Това е преградата — казах му аз. — Онази долу на пътя. Минава и през твоята къща.

— Не виждам никаква преграда.

— По дяволите, човече, казах ти, че не се вижда. Просто я има, и туйто.

— Ами сега какво ще правим? — попита той.

— На децата им няма нищо — уверих го аз, като се надявах, че съм прав. — Те са само от другата страна на преградата. Ние не можем да отидем при тях и те не могат да дойдат при нас, но иначе всичко е наред.

— Тъкмо отивах да ги видя — изхлипа жената. — Тъкмо бях станала и отивах да ги видя и в коридора нещо ме спря…

— Колко са? — попитах аз.

— Две — отговори Донъвън, — едното на шест, другото на осем.

— Имате ли на кого да се обадите по телефона? Някой извън града. Да ги прибере и да се грижи за тях, докато разберем каква е тази работа. Все някъде трябва да има край тая стена. Бях тръгнал да го търся.

— Жената има сестра — каза Донъвън. — Малко по-нагоре по пътя. На четири-пет мили оттук.

— Я й се обади.

И още докато го казвах, ужасна мисъл ми мина през ума. Ами ако телефонът не работи? Ако преградата е прекъснала линията?

— Добре ли си, Лиз?

Тя кимна мълчаливо и остана да седи на пода, без да се опита да стане.

— Отивам да се обадя на Мърт — каза той.

Последвах го в кухнята и когато посегна към слушалката, пожелах горещо телефонът, окачен на стената, да работи. Този път желанието ми се сбъдна, защото още с вдигането на слушалката се чу познатият тих сигнал.

Оттатък в трапезарията жената на Донъвън тихо хълцаше.

Донъвън набираше номера с големите си непохватни пръсти с черни нокти, които явно не бяха свикнали на такава работа. Най-после се справи.

Почака на слушалката. В тишината на кухнята ясно се чуваше сигналът.

— Ти ли си, Мърт? — каза Донъвън. — Да, Бил е на телефона. Случи се една малка неприятност. Ще можете ли ти и Джейк да дойдете? Не, Мърт, само малка неприятност. Не мога точно да ти обясня. Можете ли да дойдете и да вземете децата? Минете през главния вход, отзад няма да можете… Да, Мърт, знам, че звучи глупаво. Тук има някаква стена. Лиз и аз сме в задната част на къщата и не можем да се доберем до предната. Там са децата… Не, Мърт, нямам представа какво е. Само направи каквото ти казвам. Децата са събсем сами там, а ние не можем да отидем при тях… Да, Мърт, през средата на къщата. Кажи на Джейк да вземе една брадба. Това чудо минава точно през средата на къщата. Предната врата е заключена и Джейк ще трябва да я разбие. Или пък, ако му е по-лесно, нека счупи някой прозорец… Да, да, знам какво говоря. Хайде, не се бавете. Правете каквото щете, само да избавим децата. Не съм полудял. Казвам ти, нещо става. Нещо не е наред. Прави каквото ти казвам, Мърт… По дяволите вратата. Ако трябва, насечете я, само измъкнете малките и се погрижете за тях.

Той окачи слушалката и се обърна. Избърса с ръка потта от челото си.

— Ей, че проклета жена! Седи там и спори. Дай й само да меле… А сега какво ще правим? — погледна ме той.

— Ще тръгнем покрай преградата — отговорих аз, — да видим къде отива. Ще се опитаме да я заобиколим. Ако успеем, ще можем да приберем и децата.