Читать «Всичко живо е трева» онлайн - страница 5

Дойдох до оградата, прескочих я, прекосих мръсния двор и стигнах до паянтовата задна стълба. Изкачих се предпазливо до площадката и се огледах за звънец. Но звънец нямаше. Вдигнах ръка и заудрях с юмрук по вратата, след това зачаках.

Чух как вътре се разшаваха, вратата се отвори и Бил ме зяпна в недоумение. Тромав като мечка, с щръкнала рунтава коса, той ме гледаше враждебно изпод смръщените вежди. Беше нахлузил панталони направо върху пижамата си, но не успял да вдигне ципа и отвътре се подаваше част от яркочервената му пижама. Стоеше бос върху студения кухненски под, затова бе подвил пръсти.

— Какво има, Брад? — попита той.

— Не знам — казах аз, — нещо става долу на пътя.

— Катастрофа ли?

— Не, не е катастрофа. Нали ти казвам, че не знам. Нещо е препречило пътя. Не го виждаш, но си е там. Изведнъж връхлиташ върху него и то не ти дава да мръднеш нито крачка напред. Също като стена, само че не можеш да го хванеш, нито да го опипаш.

— Я влез — каза той, — едно кафе добре ще ти дойде. Ей сега ще сложа джезвето. И без това е време за закуска. Жената тъкмо става.

Отиде до мивката. Взе една чаша от полицата, пусна водата и зачака.

— Трябва да се източи, та да стане по-студена — обясни той.

Напълни чашата и ми я подаде.

— Искаш ли?

— Не, благодаря — отговорих аз.

Тогава той изпи водата на големи шумни глътки.

В този момент някъде в къщата изпищя жена. Докато съм жив, ще помня този писък.

Донъвън изпусна чашата и по пода се пръснаха парчета стъкло и вода.

— Лиз! — изкрещя той. — Лиз, какво става!

Бил изхвръкна от стаята, а аз останах смразен, втренчил очи в кървавите следи по пода, където стъклата бяха наранили босите му крака.

Жената отново изпищя, но този път писъкът й беше приглушен, като че ли затискаха устата й с възглавница.

Преминах слепешката от кухнята в трапезарията, препънах се в нещо — играчка или столче, не знам — и политнах чак до средата на стаята в стремежа си да запазя равновесие; страхувах се да не падна и да си ударя главата в някой стол или маса.

И тук отново се блъснах — същата съпротивяваща се стена, на която бях попаднал долу на пътя. Успях да се изправя на крака и се отдръпнах, почувствувал в полутъмната трапезария как ужасът от тази стена смразява кръвта ми.

Знаех, че тя е пред мен, макар че се бях отдръпнал вече от нея. И докато там долу на пътя, на открито, това бе само едно необяснимо явление, тук под покрива на тази къща то се превръщаше в чудовищен кошмар, от който настръхваха косите.

— Дечицата ми! — пищеше жената — Не мога да отида при дечицата!

Започнах вече да се ориентирам в тъмната стая. Различих масата, бюфета и вратата към коридора за спалнята.

На прага се появи Донъвън. Той водеше или по-скоро носеше жена си.

— Исках да отида при тях — плачеше тя, — но там има нещо… Нещо ме спря. Не мога да отида при дечицата си!

Донъвън я положи на пода, облегна я на стената и внимателно коленичи до нея. Вдигна поглед към мен и в очите му видях смущение, гняв и ужас.