Читать «Всичко живо е трева» онлайн - страница 33

Той само изсумтя.

„Пак се е натряскал — ядосах се аз. — Напил се е като свиня и му е станало лошо, но не ми е ясно как е успял да се докара така с едничкия долар, който му дадох. Освен ако е просил и преди това и е чакал да събере достатъчно за голямо напиване.“

— Грант — рязко казах аз, — какво ти е, дявол да го вземе!

Много се ядосах. Нека се напива колкото и когато си иска, това не ми влиза в работата, но откъде-накъде ще ми се вмъква след това в къщата!

Пияницата изсумтя отново, после падна от стола и се простря на пода. От джоба на парцаливото му сако изпадна нещо, издрънча и се търкулна по протрития линолеум.

Коленичих до него и с доста усилия успях да го обърна по гръб. Лицето му беше изцапано и подпухнало, той дишаше тежко, но на алкохол не миришеше. Наведох се по-ниско, за да се уверя, но грешка нямаше — той бе съвършено трезв.

— Брад — едва чуто промърмори той, — ти ли си, Брад?

— Да — отговорих аз. — успокой се. Ей сега ще ти помогна.

— Наближава — прошепна той — моментът… наближава…

— Кое наближава?

Но той не можеше да отговори. Задушаваше се. Мърдаше устни, но от тях не се отронваше никакъв звук. Думите сякаш го задавяха.

Оставих го, изтичах до всекидневната и запалих лампата край телефона. С треперещи ръце затърсих в указателя телефонния номер на доктор Фейбиън. Най-после го открих, набрах го и зачаках. Молех се да си е вкъщи, а не някъде на визита.

Защото, ако докторът не си е у дома, жена му надали ще вдигне слушалката. Тя страда от артрит в много остра форма и едва ходи. Докторът все се опитва да намери човек да се грижи за нея в негово отсъствие и да отговаря на телефона, но не винаги му се удава. Старата госпожа Фейбиън е доста опърничава и никой не иска да стои при нея.

Най-после докторът вдигна слушалката и аз въздъхнах с облекчение.

— Докторе — казах аз. — Грант Пияницата е тук при мен и нещо не му е добре.

— Сигурно е пиян — каза докторът.

— Не, не е пиян. Аз си дойдох и го намерих в кухнята. Целият се гърчи и говори несвързано.

— Какво говори?

— Не знам. Избоботва по нещо, когато е в състояние да си отвори устата.

— Добре. Идвам веднага.

Това му е хубавото на нашия доктор, че можеш да разчиташ на него. Винаги ще дойде, по всяко време на денонощието, в хубаво или лошо време.

Върнах се в кухнята. Пияницата се беше обърнал на едната си страна и все така се държеше за корема и дишаше тежко. Оставих го както е. Докторът щеше да пристигне всеки момент, а дотогава не можех да направя нищо друго, освен да го настаня по-удобно, пък, кой го знае, може да му е по-удобно да лежи така, отколкото по гръб.

Вдигнахот пода предмета, който сеизтърколи от джоба му. Оказа се, че е халка за ключове с пет-шест ключа на нея. Учудих се за какво са му на Пияницата толкова ключове. Може би му придаваха важност в собствените му очи.

Оставих ги върху масата, върнах се при Пияницата и клекнах до него.

— Повиках доктора — казах аз. — Ще дойде всеки момент.

Той като че ли ме чу. След дълго хриптене успя да прошепне сподавено:

— Повече нищо не мога да направя. Оставаш сам.

Разбира се, той не го каза така гладко. Думите му едва се разбираха.