Читать «Всичко живо е трева» онлайн - страница 32

Нямаше го никъде.

За първи път изпитах страх. Някой, помислих, го е намерил. По някакъв начин е успял да отключи вратата, влязъл и го задигнал. Макар че, като си помисли човек, това бяха глупости. Телефонът с нищо не привличаше вниманието. Естествено, той нямаше шайба и не беше свързан, но ако се гледа през прозореца, това едва ли щеше да се забележи.

Най-вероятно онзи, който го е донесъл, си го е взел обратно. Може би означаваше, че тези, които говориха с мен по телефона, са размислили и са решили, че не им подхождам. Взели са си телефона и с това са оттеглили предложението си за работа.

В такъв случай единственото, което можех да направя, беше да забравя за предложението и да върна парите. Макар че последното не бе никак лесно. Парите ми бяха крайно необходими.

Като се върнах в колата, постоях известно време, без да паля мотора, и се чудех какво да правя сега. Но нищо не измислих и потеглих бавно по улицата.

„Утре сутринта, мислех си аз, ще взема Алф Питърсън и ще отидем за една седмица на риба, както се уговорихме. Толкова се радвам, че ще мога да си поговоря със стария приятел Алф. Имаме да си побъбрим за много неща: за невероятната история с неговата служба в Мисисипи, за моето приключение с телефона и за какво ли не още. А когато си тръгне, може и аз да тръгна с него. Няма да е зле да се махна от Милвил.“

Вкарах колата в двора и я оставих там. Преди да си легна, трябваше да опаковам всички туристически и риболовни принадлежности и да ги занеса в колата, за да мога сутринта да тръгна рано. Гаражът ми е съвсем малък и затова е много по-лесно да се товари багаж, когато съм паркирал в двора.

Слязох от колата и се изправих до нея. На лунната светлина къщата приличаше на гърбава сянка, а зад ъгъла й проблясваха няколкото оцелели стъкла на парника. Едва различавах върха на младия бряст, който растеше до него. Спомних си деня, когато посегнах да изскубна току-що поникналото дръвче, но баща ми ме спря и каза, че дърветата имат същото право да живеят, както и хората. Той беше чудесен човек. Дълбоко в себе си вярваше, че цветята и дърветата са като нас и имат душа.

Отново долових лекия аромат на лилавите цветя, които растяха в изобилие около парника — същия аромат, който усетих на верандата на Шъруудови. Но този път нямаше омагьосан кръг.

Заобиколих къщата и видях, че в кухнята свети. „Трябва да съм забравил да изгася“ — помислих си, макар че не помнех да съм светвал.

Вратата се оказа отворена, а аз отлично помнех, че на излизане не само я затворих, но дори я бутнах с ръка, за да проверя дали се е заключила.

Може някой да ме чака, реших аз, или пък крадец се е вмъкнал и ме е обрал, макар че едва ли в къщата имаше нещо за крадене. А нищо чудно и да са децата — страшно са палави и само си търсят боя.

Втурнах се вътре и… се заковах насред кухнята. Действително ме чакаха.

На един стол в кухнята седеше Грант Пияницата, превит одве и притиснал ръце към корема; той се люлееше назад-напред, като че ли нещо го болеше.

— Грант! — извиках аз.