Читать «Всичко живо е трева» онлайн - страница 34

— За какво говориш? — попитах аз колкото можех по-внимателно. — За какво става дума?

— Бомбата — каза той. — Бомбата. Искат да хвърлят бомбата. Трябва да ги спреш, момчето ми.

Правилно бях казал на доктора, че говори несвързано. Сега окончателно се убедих в това. Запътих се към входната врата да проверя дали докторът идва и го видях да се задава по пътеката. Той мина пред мен в кухнята, застана над Пияницата и го погледна внимателно. После остави лекарската си чанта, клекна и го обърна по гръб.

— Как се чувствуваш, Грант? — попита той.

Пияницата не отговори.

— В безсъзнание е — рече докторът.

— Той ми говори точно преди да дойдете.

— Какво каза?

Аз поклатих глава;

— Безсмислици.

Доктор Фейбиън извади от джоба си стетоскопа и започна да преслушва гърдите на Пияницата. Повдигна клепачите му и с едно фенерче му светна в очите. След това се изправи.

— Какво му е? — попитах аз.

— Шок — отговори той. — Не мога да разбера каква е причината. Най-добре да го откараме в Елмор в болницата и да му направим пълно изследване.

Той се обърна уморено и тръгна към всекидневната.

— Нали имаш телефон?

— Ей там в ъгъла, където свети.

— Ще се обадя на Хайъръм да дойде — каза той. — Да ни закара в Елмор. Ще сложим Грант да легне на задната седалка. Аз ще го наглеждам по пътя.

На вратата той пак се обърна.

— Имаш ли да дадеш едно-две одеяла?

— Ще намеря.

Той посочи с глава към Пияницата.

— Ще трябва да го завием да не настине.

Отидох да потърся одеялата. Когато се върнах, докторът пак беше в кухнята. Двамата с него увихме хубаво Пияницата. Той бе съвсем отпуснат, сякаш без кости, и мокър от пот.

— Като го гледам какъв живот води — каза докторът, — просто се чудя на какво се крепи душата му. Живее в онази развалина до блатото, непрекъснато се налива с алкохол и се храни с всякакви помии. И много се съмнявам дали през последните десет години поне веднъж се е изкъпал като хората. Възмутително е как безотговорно някои се отнасят със себе си!

— Той откъде е? — попитах аз. — Винаги съм мислил, че не е тукашен, но откак се помня, все в Милвил живее.

— Появи се отнякъде преди около тридесет години, ако не и повече. Беше съвсем младо момче. Започна да работи каквото му падне и си остана тук. Никой не му обръщаше внимание, всеки мислеше, че както е дошъл, така ще си отиде. Но постепенно той стана неделима част от самия град. По всяка вероятност тук му е харесало и е решил да остане. А може и просто да го е домързяло да се махне.

Известно време мълчахме.

— Как мислиш, защо ти се изтърси така изведнъж?

— Не знам. Ние с него винаги сме се разбирали добре. От време на време ходехме заедно за риба. Може просто да е минавал оттук, когато му е станало лошо.

— Възможно е — съгласи се докторът.

На вратата се позвъни и аз отидох да отворя на Хайъръм. Той е едър човек. Физиономията му е противна, а полицейската значка на ревера — винаги идеално излъскана.

— Къде е? — попита Хайъръм.

— В кухнята — отговорих аз. — Докторът е при него.

Личеше, че не е във възторг от перспективата да кара Пияницата в Елмор.