Читать «Всичко живо е трева» онлайн - страница 31

Та това е Нанси Шърууд! Момичето, с което вървяхме ръка за ръка, когато светът беше много по-млад. Момичето, за което си бях мислил през същия този ден, когато вървях покрай реката и бягах, от самия себе си.

„Какво става?“ — питах се аз.

— Какво става, Брад? — попита тя.

— Не знам. Нима нещо става?

— Превземаш се. Много добре знаеш, че нещо не е наред. Нещо със самите нас.

— Права си — казах аз. — Нещо не върви както трябва. Мислех си, че ще бъде съвсем друго, като се върнеш.

Искаше ми се да протегна ръце и да я прегърна, но не тази Нанси Шърууд, която седеше сега до мен, а момичето от онова време.

Седяхме мълчаливи. После тя каза:

— Нека да опитаме някой друг път. Да забравим днешното. Някоя вечер ще облека най-хубавата си рокля и ще отидем да вечеряме.

Аз се обърнах към нея и протегнах ръка, но тя вече беше отворила вратата и почти излязла навън.

— Лека нощ, Брад — каза тя и се затича по алеята.

Чух как Нанси прекоси алеята и после верандата, как затвори входната врата, но продължавах да седя в колата, а ехото на стъпките й отекваше сякаш в самия ми мозък.

5.

Ще се прибера направо вкъщи, реших аз. Докато не обмисля добре всичко, няма да се мяркам край кантората и телефона, който ме чакаше върху бюрото. Защото, дори да отида там и да вдигна слушалката, какво щях да кажа? В най-добрия случай, че съм говорил с Джерълд Шърууд и съм получил парите, но трябва да науча нещо повече за естеството на работата, преди да я приема. Не, с такива предварително подготвени общи фрази нищо не се постига.

Ала изведнъж, без никаква връзка, се сетих, че рано сутринта щяхме да ходим за риба с Алф Питърсън и няма да имам време да отида до кантората.

Впрочем фактът, че съм се уговорил с някого да ходя за риба, едва ли имаше някакво значение. Колкото и да се самозалъгвах, това не променяше нещата. Защото дори в момента, в който се кълнях, че се прибирам направо вкъщи, аз много добре знаех, че непременно ще се отбия в кантората.

На главната улица бе тихо, безлюдно. Повечето магазини бяха затворени и имаше само няколко паркирани коли. Пред „Веселата бърлога“ се бяха събрали фермери, дошли да изпият по една бира.

Паркирах колата пред бюрото и слязох. Влязох вътре и дори не си направих труда да запаля — от лампата на кръстопътя влизаше светлина и не беше тъмно.

Прекосих стаята с протегната ръка, готов да вдигна слушалката, но… телефона го нямаше!

Опулих се. Не повярвах на очите си. Наведох се и зашарих с ръка по писалището, като че ли телефонът можеше да стане невидим. Но, естествено, не беше така, просто не вярвах на очите си.

Изправих се и застинах. По гърба ми полазиха студени тръпки. Най-сетне се престраших и бавно, предпазливо обърнах глава и огледах всички ъгли на стаята, като почти очаквах да открия там някоя притаена тъмна сянка. Но никъде нищо не се криеше и нищо не се бе променило. Бюрото си беше същото, каквото го оставих на тръгване, само телефонът липсваше.

Запалих лампата и претърсих цялата стая. Огледах всички ъгли, надникнах под бюрото, прерових всички чекмеджета и дори папкшпе в шкафа.