Читать «Всичко живо е трева» онлайн - страница 29

Тя се протегна и допря с юмруци покрива на колата.

— Толкова е хубаво човек да се завърне вкъщи. Мисля да остана известно време тук. Струва ми се, че татко се чувствува самотен.

— Той каза, че имаш намерение да пишеш.

— Нима ти каза?

— Да. Струва ми се, не знаеше, че трябва да го пази в тайна.

— О, всъщност няма значение. Просто не е прието да се говори за това, поне докато не си започнал вече да пишеш. Толкова неща могат да попречат на намеренията ти. Не ми се ще да съм от ония псевдописатели, дето все нещо пишат и никога не го свършват. Или постоянно говорят, че ще пишат, и никога не започват.

— А ти като почнеш, за какво смяташ да пишеш?

— За това, което е около нас. За нашия град.

— За Милвил?

— Ами да, разбира се. За града и за хората.

— Но няма какво да се пише за нас!

Тя се засмя, протегна ръка и докосна рамото ми.

— Има дори много за писане. Толкова знаменитости! Такива оригинални характери!

— Знаменитости? — възкликнах аз поразен.

— Разбира се! Известната писателка Бел Симпсън Ноулс, прочутият адвокат по наказателни дела Бен Джаксън, Джон М. Хартфърд, деканът на Историческия факултет в…

— Но те всички са напуснали града. Нямало е какво да правят тук. Заминали са, направили са кариера и много от тях не са стъпили повече в Милвил, дори на гости не са идвали.

— Да, но нали именно тук са направили първите стъпки. Способността и дарбите им са съществували много преди да напуснат града. Прекъсна ме, затова не успях да изредя всички знаменитости. Има и много други. Милвил, макар малък и забутан, е дал много повече големи хора от кой да е друг такъв град.

— Сигурна ли си? — попитах аз. Изпитах желание да се засмея на нейната сериозност, но не посмях.

— Ще проверя. Обаче не са никак малко.

— Що се отнася до оригиналните характери, мисля, че си права. Милвил е доста богат в това отношение. И Грант Пияницата, и Флойд Колдуел, и кметът Хиги…

— Те не са истински характери — каза Нанси. — Поне не в пълния смисъл на думата. Аз даже не бих ги нарекла характери. Те са личности. Израсли са напълно свободни, никой не ги е принуждавал да се подчиняват направила, не са ги подлагали на ограничения и затова са се запазили такива, каквито ги е създала природата. Според мен в наше време такива болни личности могат да се срещнат само в малко градче като Милвил.

За първи път в живота си чувах подобно нещо. Никой досега не ми беше казвал, че Хиги Морис е личност. Пък и що за личност е той! Просто един надут, самодоволен пуяк. И Хайъръм Мартин, и той бил личност! Във всеки случай не и за мен. Само един побойник, от когото не можа да излезе нищо друго освен тъп стражар.

— Ти не си ли съгласен? — попита Нанси.

— Не знам. Никога не съм се замислял по този въпрос.

А всъщност си мислех: ето на, веднага пролича и образованието, и годините, прекарани в колежа, и увлечението й по обществена работа в нюйоркския „Център за подобряване благосъстоянието на населението“, и едногодишният й престой в Европа. Беше толкова уверена в това, което говореше, толкова пълна със знания и какви ли не теории! Милвил вече не беше неин дом, тя не го чувствуваше, не го разбираше, защото човек не може да седне и да проанализира хладнокръвно собствения си дом. Може би тя все още го нарича така, но това не променя нещата. А впрочем бил ли е Милвил някога неин дом? Може ли едно момиче да нарича свой дом такова бедно градче, ако живее в единствената голяма къща, с която това градче се гордее, ако баща му се вози в „кадилак“ и имат готвач, прислуга и градинар? Не, тя не се беше завърнала вкъщи. По-скоро бе дошла в един град, който ще й даде материал за социологически проучвания. Тя ще оглежда Милвил от висотата на Шъруудова-та къща и ще го подложи на проучвания и анализи, ще ни разголи и ще ни показва на света, за да забавлява читателите на своята книга.