Читать «Всичко живо е трева» онлайн - страница 143

— Назад! Назад! Дойдохте много рано! Този свят не е отворен!

В далечината някой викаше някого, но сред грохота и трясъка на пожара, при звънкото и плавно чуруликане на тези пеещи таласъми от лилавия свят на Тъпър Тайлър нищо не се разбираше.

— Върнете се! — повтори брястът. Нечутите му думи изплющяха като удар на камшик.

И те си отидоха — изчезнаха, разтвориха се в някаква странна тъмнина, по-гъста и по-черна от самата нощ.

„Един бряст, който говори — казах си аз… — И колко ли още говорещи дървета има около нас? колко беше останало от Милвил и колко принадлежеше на лилавия свят?“ Вдигнах глава към върховете на дърветата, които ограждаха градината — призрачни сенки на фона на черното небе, потръпващи от дъха на странен вятър, повял незнайно откъде. „Вятърът ли ги люлее, или и те говорят нещо? Кои са те — старите земни дървета, безмълвни и глупави, или други, дошли от чужда Земя?“

Никога нямаше да узнаем, а вероятно и не беше важно, защото от самото начало нямаше на какво да се надяваме. Бяхме победени, преди да сме започнали борбата. Всичко беше отдавна загубено, още в онзи ден, когато баща ми донесе вкъщи лилавите цветя…

Отново в далечината някой ме извика.

Хвърлих оръжието си и тръгнах през градината. Кой ли може да е? Не е Нанси, но гласът ми е познат.

А ето и Нанси тича надолу по хълма.

— Бързо, Брад! — викна тя.

— Къде се загуби? — попитах аз. — какво стана?

— Пияницата те търси. Чака те на преградата. Едва успял да се промъкне през постовете и иска непременно да те види.

— Но нали той…

— Тук е, казвам ти. Иска да говори с теб и с никой друг.

Тя се обърна и почти затича нагоре по хълма, а аз тежко се затътрах след нея. Минахме през двора на доктора, прекосихме улицата, после още един двор и… ами, разбира се, точно пред нас е преградата!

От земята изникна някаква фигура, подобна на джудже.

— Ти ли си, братко? — попита той.

— Аз съм… А ти…

— За това после. Нямаме много време. Постовете знаят, че съм успял да се промъкна. Търсят ме.

— Какво искаш?

— Не какво искам аз, а какво искат всички. Вие сте в капан.

— Всички са в капан — отвърнах.

— Нали и аз това казвам. Някакъв отчайващ глупак от Пентагона е решил да хвърли бомба. Чух радиото, докато се промъквах между колите. Не всичко, но долових туй-онуй с крайчеца на ухото…

— Така… — рекох аз. — Значи човечеството е пред своя край.

— Не е край — възрази Пияницата. — казвам ти, има начин, стига само във Вашингтон да разберат.

— Ако наистина знаеш някакъв изход, защо губиш време да ме търсиш? Можеше да кажеш на…

— На кого да кажа? — попита пияницата. — Кой ще ми повярва? Кой съм аз? Пияница и нехранимайко, избягал от болницата, и…

— Добре, добре.

— Ти си човекът, който трябва да им обясни — продължи Пияницата. — Ти, изглежда, си нещо като упълномощен. Все някой ще те изслуша. Свържи се там с някого и ще те изслушат.

— Ако има какво да слушат — забелязах аз.

— Има! — отговори Пияницата. — Ние имаме нещо, което чуждоземците нямат. И сме единствените, които можем да им го дадем.